Шеста глава: Бирено шише на пост

Яна излезе от зелената стая и си бършеше очите от сълзи докато вървеше към кухнята. Там си взе един портокал, малко пари и тръгна към входната врата. От джоба на огромния топъл суичер, който носеше извади чифт слушалки и си ги сложи на ушите като си пусна най-твърдият метъл, който имаше в телефона си – искаше да си почине от последната седмица, а музиката винаги помагаше, особено най-крещящите и бързи парчета. Тя набързо се обу и облече, и изхвърча от дома си. След като затвори и заключи последната врата червенооката започна да бели портокала, който беше взела от кухнята.

В душата си тя беше твърде объркана. За всички други, за нормалните хора това някой да избяга от вкъщи за няколко дена не би било голямо събитие, но не и за хората обвързани с Пейтицизма. А тя беше силно обвързана. Голяма част от познати ѝ бяха в тази, така да се каже организация. Самият ѝ роден град беше един голям кошер от пейтинци. Тя отхапа малко от портокала и се замисли за целия фарс на Пейтините и Съвета. Всичко това… Хора, толкова много хора, които водят таен живот и воюлват срещу една друга организация от хора – Вантон. След години разсъждения Яна все още не разбираше защо е тази война и вражда между Вантон и Пейтинците.

Яна отхапа нервно още малко от портокала. Наистина цялата история беше истински фарс. Как беше възможно всичките тези хора – млади, стари, умни, да вярва в някаква приказки без чисти доказателства! Как беше възможно родителите да възпитават децата си в омраза към Вантон! Защо хората не си отваряха очите? Какво им пречеше да са реалисти? Защо ще мразиш непознати хора само защото са членове на място, което мразиш. Всичката тази слепота на пейтинците беше накарала Яна да реши да загърби цялата небивалица. Скоро момичето завършваше училище и щеше да си „хване пътя” и да учи в някой друг град за да си уреди нормален живот – без постоянни вражди, тайни, напрежение. Червенооката искаше място, където нямаше глупавия Съвет, който да се опитва да контролира всичко случващо се в града. О, как ѝ се искаше точно в този момент да „нахрани” Съвета.

Яна си спомни първото обяснение, което майка ѝ - госпожа Радева, ѝ беше дала за фарса Пейтицизъм-Вантон, за Съвета, за враждата, превръщаща се във война. Обяснението гласеше, че Пейтинцизмът и Вантон били две организации, в основите си не много различни една от друга, които постоянно воювали помежду си. Били така враждебни една към друга защото всяка една от страните искала да е господар на камъка Рохоба, който давал огромна власт, а другата организация искала камъка за себе си и се получавали сблъсък на интереси. Враждата между двете страни се била зародила много отдавна – още преди или повреме на турското робство, а краят ѝ щял да дойде едва когато едната от двете организации загине. Съветът пък бил водещият орган на Пейтицизма, той контролирал всичко случващо се в организацията. За да влезеш в Съвета трябвало да имаш някакви специални заслуги за Пейтинцизма.

-         А къде е камъкът Рохоба в такъв случай? Кой го притежава в момента? - беше попитала Яна майка си.

-         Никой не знае с точност. Затова враждата между нас – пейтинците и онези се засилва. Смята се, че камъкът бил разбит на части и сега бил разпръснат из цяла България. – беше отвърнала госпожа Радева. Под думата „онези” жената имала предвид Вантон. От дете госпожа Радева била възпитавана да ненавижда Вантон и се беше опитала да създаде същото чувство на омраза и в червенооката си дъщеря, но Яна приемаше враждата за небивалици и смяташе Вантон просто за противник, нищо повече.

-         А защо задължителното Вантон трябва да бъдат унищожени? Не може ли ние да притежаваме Рохоба и те да продължават да съществуват? – с детска прозорливост беше попитала малката Яна.

-         О, дете, мое прекрасно червенооко момиче, Вантон са лошите, а ние сме добрите. Лошите са зло, което може да бъде спряно само чрез пълното си унищожаване.

-         Но кой е определил Вантон за зло?

-         Всъщност… Не знам. Може би Съветът, или пък друго. Това се е случило толкова отдавна, че информацията се е загубила.

-         Да, но мамо… така не е честно! – се беше опитала да се възпротиви малката Яна, но майка ѝ само се усмихна и беше тръгнала да излиза от стаята. – Мамо, чакай! А защо ти и татко сте пейтици, а аз не мога да съм като вас? Чух, че леля Роси го каза. Какво съм направила, че Съветът не ме иска?

Госпожа Радева се спря при тези детски въпроси и въздъхна тежко. Тъмня сянка мина по тогавашното младо лице на майката на Яна.

-         Дъще… - жената се приготви да каже лъжа, - с баща ти решихме, че за теб ще е най-добре да не се забъркаш в цялата тази какафония.  По-добре е да стоиш далеч, никога да не се докосваш…

Яна се върна в реалността и отхапа още малко от портокала. Тя реши, че цялата организация на Пентицизма беше като малка държава в голямата държава. А Вантон бяха втора малка държава в същата голяма държава. Яна заключи, че държавите са станали твърде много.

Тя продължаваше да дъвчеше сладкия и остър портокал и да върви по празната улица. Дъждът тъкмо беше спрял и по мокрите улици почти нямаше хора. Пък и беше студено. Червенооката тръгна към любимто си заведение в града - „Кафе Театъра”, което място беше по-известно като Рока. Тя обичаше да ходи там защото хората бяха мили и когато поискаше можеше да се скрие в някой от тъмните ъгли. Докато вървеше омърлушена и уморена към Рока, момиче се сблъска във висок мъж, който имаше странни лилави очи – явно беше с лещи. Яна не забеляза друго от лицето му и без да се извини забърза крачка. Мъжът също не каза нищо.

Когато най-накрая Яна пристигна в Рока, тя си поръча бира и се скри от света в един от мрачните ъгли. Последните дни я бяха изтощили до крайност, а нервите ѝ бяха опънати през цялото време. Така ѝ се плачеше!

Яна се притисна към масата и бирата. Червената ѝ коса се разпиля навсякъде. Тя се опитваше да забрави за Пейтицизма, за Съвета, за Вантон, за Атанас, за Явор, за последните десетина дни и да се отдаде само на слушането на музика. Размишленията само допълнително я объркваха. Още прозрачни сълзи затекоха от червените ѝ очи. Тя тихо ридаеше в ъгъла. Зелено стъклено шише от бира стоеше на пост до главата ѝ.

Пета глава: Всеки дъжд и всяка човешка буря си имат своя край

„Туп-туп-туп” – февруарски дъждовни капки падаха. Дебелият сняг от преди десетина дни едва се беше стопил, а дъждът веднага закапа и показа колко мокър може да бъде. Градът се къпеше с него, къщите си вземаха студен дъжд през февруари месец.

Прозорците на къщата на семейство Радеви смело поемаха дъжда. Госпожа Радева беше в кухнята на първият етаж и си правеше гореща чаша бял шоколад. От втория етаж се чу силно тупкане. Жената се стресна и се затича към стълбите за да види какво става горе. Тя беше средна на възраст със загрубяваща кожа. Работеше основно като шивачка, а в свободното си време се занимаваше с подреждане на документации. Без да иска жената разля чашата с горещия шоколад в бързината.

* * *

Явор притискаше Атанас към пода. Лицето му се беше изкривило. Той имаше моменти когато гневът беше пред всичко останало. Сега беше така. Не му пукаше. Той беше силен и опасен.

-      Не, псе мръсно, няма да те пусна да си ходиш само с това хленчене. Искаш да се правиш на мъж? Хайде тогава се пробвай да ме победиш!

Атанас гледаше вцепенено. Знаеше, че силата на Явор беше много по-голяма от неговата, къдрокосият беше по-трениран и лесно щеше да го победи. Пък и не искаше да се бие. След късият си разговор с Яна беше осъзнал, че беше направил живота на важните за него хора достатъчно труден и не желаеше да отежнява още положението. А Явор беше извън кожата си.

-      Давай! Пробвай се без излишни лигавщини. Защити правото си да бягаш и да се правиш на мъж. Достатъчно чаках да се възстановиш за да те предизвикам сега. ЗАЩИТИ СЕ!

Думите на високия Явор се лееха от устата му като течно олово, което бързо се затвърдяваше, след като докоснеше ушите на слушащите. Бяха страховити. Малко хора имаха смелостта да се изпречат срещу него в такива моменти на гняв. Младежът наистина имаше таланта да бъде силен.

-      ДАВАЙ! ДАВАЙ, ПСЕ! ЗА-ЩИ-ТА-ВАЙ-СЕ!!!

Явор за пореден път повдигна отслабналото тяло на чернокосия Атанас и го заби в пода. Чу се заглъхналото изпукване на няколко кокала. Дъждът мелодично украсяваше картината на сблъсъка.

Атанас извика. Болеше. Инстинктивно затвори очите си при сблъсъка с пода и когато отново погледна се реши, че трябва наистина да отвърне на удара. Какъв друг избор имаше. Явор нямаше да приеме дипломатично решение. Чернокосият събра силите си и оттласна от себе си приятеля си.

Двамата се сборичкаха като надмощието на Явор беше ясно изразено. Последният се развика в лицето на противника си:

-      „ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН ДА ИМА ПРИЯТЛ Е ДА БЪДЕШ ПРИЯТЕЛ!” ТИ ВЕЧЕ НЕ СИ ПРИЯТЕЛ! ТИ ВЕЧЕ НЯМАШ ПРИЯТЕЛ!

Атанас не остана назад и също отвърна с крещене:

-      А КАКВО ТОЧНО СЪМ СГРЕШИЛ? ЧЕ РЕШИХ ДА ОПИТАМ ДА ПОМОГНА НА СЪВЕТА И ПЕЙТИЦИТЕ КАТО СЕ ДОМОГНА ДО ИНФОРМАЦИЯ? ТОВА ГРЕШКА ЛИ Е?

Явор извъртя чернокосият и изкрещя:

-      ДА! ГРЕШКА Е!

След тези думи Явор заби един юмрук в лицето на противника си. От носа на чернокосия потече кръв. Двамата продължиха да се удрят. Мускулите им бяха напрегнати. В крайна сметка по-силният Явор изблъска Атанас в стената и с все още разширени ноздри се отдръпна от него. Очите му бяха като искри. Той се изправи в цялата си величественост и се отдръпна от загубилият битката. Тялото му начесто поемаше въздух. Гледаше като звяр.

Атанас повдигна глава. Беше му замаяно и усещаше топлата си кръв как тече от носа му по лицето. Зелените му очи срещнаха Явор. Вече нямаше сили. Както се очакваше беше загубил при битката с приятеля си.

-      Грешка е. – повтори Явор. – Не можеш да тръгнеш към Вантон преди Съвета да одобри тези действия. Ти ги наруши.  

Той повдигна ръка и я сложи върху лицето си. Искаше да приспи животното в себе си. Острата кама все още беше на кръста му и го привличаше. Само колко лесно щеше да влезе желязото в топлата плът на победеният. „НЕ!!! НЯМА!!! НЯМА ДА ТЕ ИЗПОЛЗВАМ!!!” крещеше вътрешно Явор. Беше изгубил контрол. Беше готов да убие. Беше уплашен… от самия себе си.

Атанас събра малко сили и промълви:

-      Добре, наруших правилника на Съвета. Но все още не разбирам в какво сгреших…

-      „Единственият начин да имаш приятел е да бъдеш приятел”. Това не ти ли говори нещо. – с тъмнина в очите говореше високият. – Приятел… Да кажеш, да ни осведомиш, да не бягаш егоистично, мръснико. Не, ти ще решиш да се правиш на герой и сам да изчезнеш. Грешка? Ето ти грешката. Ти ни захвърляш!

Явор трудно изразяваше истинските си чувства, но само за да потисне животното в себе си, той заговори директно. След като млъкна, свали ръката от лицето си и хвана с нея острата леко завита кама, намираща се в джоба му и я хвърли в краката на Атанас. След това се строполи във единият от двата фотьойла в зелената стая. Загледа в една точка. Силата, животното в него беше станало неконтролируемо силно. Той имаше нужда от малко време. Настана тишина. Малък хриптеж се отдели от Янините гърди.

Вратата на стаята се отвори и през нея влезе госпожа Радева. Запъхтяно тя запита:

-      Какво става? Чух, че се трополи… - тя видя вече будният Атанас и с усмивка пристъпи към него. – О, Боже, ти си се събудил! О, дете, как си? Добре ли си? Какво има? Защо си така омърлушен? И защо си на пода? – тя вече беше при него и приклекна. Видя камата в краката му и грижовно се ядоса. – Били ли сте се? Вие сте се били! От това ли беше това трополене? Вие срам нямате ли? Ей, деца, още не сте отворили очи, а се нападнахте!

Явор се изсмя. Госпожа Радева погледна остро високият и с майчински започна да се грижи за Атанас – повдигна го на леглото, оправи косата му, попи кръвта от лицето му и други. Също прибра остата кама от пода в джоба си.

А чернокосият беше силно замаян. Сякаш петдневната му почивка не беше достатъчна. Щеше му се да полегне отново. За негово щастие, след като госпожа Радева се погрижи за него, го сложи да спи. Той ѝ благодари. Малко преди да затвори окончателно очи, Атанас каза:

-      Съжалявам, че избягах, но нямате представа какво открих. Точно както се казва в приказките, Вантон имат огромна библиотека, в която има толкова много информация, че без проблем можем да разбием цялата им система. Нямате представа колко много… колко много…

Атанас заспа. Бледото му лице изглеждаше прекрасно в тази притихнала форма. Госпожа Радева го погали и се върна долу за да разчисти разлетият бял шоколад, който беше разпиляля в бързината.

През това време без никой да забележи с все още мокри очи Яна беше тихо промълвила „Майната ви!” и беше излязла от стаята. А Явор остана на нейния пост и наблюдаваше спящият Атанас.

„Туп-туп-туп” – последните три февруарски капки от този валеж удариха покрива на къщата. Дъждът спря, така както и бурята в Явор. Мудният ден беше към края си.

Четвърта глава: Препоръка

Борис Куков отвори масивната тъмна дървена врата, водеща към голямата библиотека на Вантон. Мъжът беше библиотекар в тази библиотека вече четвърта години. Той погледна на ляво към голямото огледало на стената, което всяка сутрин го приветстваше. Преди няколко дни натрапник беше влязъл тук и заради него огледалото беше счупено. Една кама на стражите го беше уцелила по погрешка. Сега вече огледалото не беше гладко. Борис се вгледа в начупения си образ. Четвърта година вече той беше библиотекарят на Вантон. Позицията не беше лоша, но двадесет и две годишния мъж искаше нещо повече. Не, той не беше грозен. Имаше симпатично лице с бяла кожа, тъмна коса и очи и здраво тяло. Мъжът умееше и да се бие, а и не беше от глупавите. Той имаше всички основания да желае повишение и да го получи. Един от малкото му недъзи беше късогледството, ала той умело го прикриваше с лещи. Рядко се оплакваше от работата си.

Вантон имаха традиции. Всеки член трябваше да може да се бие. Най-отличителен знак за тях беше, че дори след умопомрачителното развитие на технологиите, те продължаваха да умеят стрелбата с лък до съвършенство, а точността при хвърляне на ками сякаш беше в кръвта им. За да влезеш в Вантон имаше два начина. Единият беше по кръвна линия, а другият чрез доказване. Безспорно първият беше много по-лесен. Борис беше във Вантон по кръв.

Библиотекарят се сви в кафявото дълго, тежко и топло наметало, което носеше. Тези наметала също бяха отличителни за Вантон. Те също показваха колко високо в йерархията си – в зависимост от украсата, материята, цветът. На наметалото на Борис имаше едно красиво златисто „Б”, написано в старинен стил. То означаваше библиотекар и му придаваше важност сред по-нишите членове на Вантон и уважение от по-вишите членове. Мъжът пристъпи по напред бавно и със заспала стъпка. Всеки дъждовен февруарски ден водеше със себе си и мудност. Борис с шумна прозявка застана зад рецепцията и огледа голямото количество книги, оставени на една маса наблизо. На масата имаше бележка с надпис: „Книги за връщане“. Тази седмица книгите бяха няколко пъти повече от обикновено, заради натрапника. След като въпросния човек беше успял да избяга, вишите членове на Вантон бяха свикали събрание за да обсъдят последствията от неочаквания гост. Проведе се разследване и много хора се заинтересуваха за книгите, до които натрапника се беше докосвал през пребиваването си в библиотеката. Рядко се случваше някой да пробие стражите, бранещи свещения палат на организацията.

С неохота Борис отиде при тази маса. На книгите – дебели и тънки, имаше прикрепени листи с имената на заелите ги, а тук-там имаше и бележки оставени от наемателите. На една от книгите, наречена „Червената смърт“, имаше следната бележка: „Книгата е в ужасно състояние. Никой не се грижи за поддръжката на библиотеката. Буквите са размазани, а думите са почти безсмислено написани. Ако видя отново такава книга ще се оплача на библиотекарите и вие повече няма да имате достъп до сградите на Вантон!”. Борис се хвана с ръка за главата и измърмори с въздишка:

-                     Кога тази жена ще се научи, че аз съм библиотекарят в това място, само аз, не сме много! И, по дяволите, какво се оплаква от думите и буквите… та това е книга написана на старобългарски!

Един човек до младежа заговори:

-                     Кой пак е нарушил правилата, дете? – беше дребен на ръст мъж на средна възраст – учителят Кънчо.

Борис се обърна и го поздрави с усмивка. Кънчо беше от книжните плъхове. Той познаваше библиотеката дори по-добре от Борис и прекарваше там часове наред. Мъжът беше и много умен и имаше качества. Големите членове на Вантон го бяха канили да се присъедини към по-вишите маси на организацията, но Кънчо беше отказал категорично. Мъжът смяташе, че това е загуба на време и предпочиташе да се посвети на науката, четивата и изучаването на бъдещите членове на Вантон. Специалността на Кънчо беше История и Философия на Пейтицизма.

Пейтиците бяха организацията, която се беше развила успоредно с Вантон, и с които Вантон постоянно имаше сблъсъци и спорове. Ала Вантон имаха безспорно предимство пред пейтиците – имаха повече власт и повече пари, но дори така пейтиците успяваха да продължат съществуването си. Точно пейтик беше натрапника, който беше влязъл в библиотеката преди няколко дена.

На Борис не му беше до разговори с хора - денят беше твърде заспал и затова леко намусен младият 22-годишен мъж отговори на учителя Кънчо:

-                     Пак онази жена… Нада. Заяжда се. За години не се научи, че библиотеката е на векове и тук се съхраняват книги от всякакъв вид. Както и да е. Трябва да започвам да оправям.

И той извади лаптоп от един шкаф на рецепцията и започна да записва кой какво е върнал.

-                     Ваня Косева връща  „Свят без традиции – Съветът и пейтиците”… Иван Иванов „Рохоба – камък със сила”… „Враг, война, врагове”… - си мърмореше под носа библиотекаря.

Така премина сутринта в библиотеката на Вантон. Студеният февруарски дъжд валеше неспирно, а през малък процеп между дебелите врати на библиотеката минаваше студен въздух.

По обяд Борис се беше вече разсънил и разглеждаше някаква книга, докато чакаше някой приятел да влезе във Facebook за да има с кого да си прекара времето. Нищо интересно – само потропването на дъжда. Учителят Кънчо си беше тръгнал, защото имаше часове с все още обучаващите се членове на Вантон и само трима читатели бяха се сгушили в големите фотьойли.

Внезапно се чуха трополене на стъпки. Явно беше, че група от хора идваше към библиотеката. Скоро те влязоха в царството на Борис. Последният повдигна глава и озадачено установи, че групата от хора бяха баща му – старият Куков и „хайката” му от подчинени, които го следваха навсякъде – борисовият баща му обичаше кичозността и показността. С мълчалива стъпка всички се приближиха към рецепцията и Борис. Бащата на последния заговори:

-                     Борисе, напускаш тази работа и те назначавам при мен. Не искам единственият ми син да работи в опасно място като това.

Раздразнен, Борис отговори намусено:

-                     Библиотеката е опасна? Баща ми, къде живееш? С тази твоя хайка, която те следва и до тоалетната, то вече си започнал да си въображаваш.

-                     Борисе, натрапника влезе тук без особени проблеми. А при мен винаги има още една защитна сила – старият Куков огледа изтупаната си хайка.

Библиотекарят въздъхна.

-                     Тате, какво друго искаш. Знаеш, че не искам да постъпвам при теб. Зает съм.

-                     Да… Зает си да чатиш с приятели. Борисе, сериозно ти говоря. Искаш цял живот да си тук – в най-скучната част от целия Вантон?

-                     Да, искам. Сега ще си вървиш ли?

Борис беше започнал да се дразни все повече и повече от баща си напоследък. Не можеше да търпи компанията му, камо ли стегнатата му хайка допълнителна охрана.

-                     Не, все още няма да тръгвам. – бащата на Борис въздъхна, - Надявах се да не ми се налага да ти давам това скоро. – той остави едно писмо, подпечатано с червен печат – Препоръчвам ти, прочети го. След три дена искам отговор!

-                     Да, добре, чао. – беше бързият отегчен отговор на младежа.

Старият Куков се огледа в счупеното огледало, намиращо се срещу входа на библиотеката и излезе. След идването на натрапника предната седмица, той установи, че е време да освети пътя на сина си, този път, по който Борис трябваше да мине, независимо дали желаеше. Наричаха го пътека до Ада. Всеки от рода на Кукови го правеше и имаше строго определена церемония, по която това протичаше. Борис трябваше да извърши церемонията няколко години по-рано, ала старият Куков се страхуваше, че синът му нямаше да успее – имаше липсваща част от рода Кукови, а според легендите, ако някой от рода не присъства, то минаващият по пътеката до Ада щеше да се провали. Старият Куков се страхуваше от тази легендата, но не искаше синът му да губи повече време. Борис трябваше да открие истината на кръвта си и да мине по пътеката до Ада.

Премина около половин час, докато инатливият Борис отвори писмото, оставено от баща му. След като го прочете библиотекарят остана поразен. Писмото беше препоръка. Препоръка, за която той беше мечтал цял живот. Препоръка, която не беше очаквал никога от собствения си баща.

Трета глава: Приказки

     Атанас този път си спомни всичко… гората, камите, преследвачите му, защо го преследваха, високият, който го беше съборил отстрани и го беше ударил по врата за да го приспи. И точно сега, точно в тази стая нападателят му стоеше и го гледаше настървено. Ноздрите на високия бяха разширени. Дишаше често. Атанас се опита да стои спокойно, но някакво вътрешно чувство му казваше, че човекът срещу него беше на границата, беше опасен.

-   -      Мълчиш? Смело решение. Хаха… А съжалявам? Това можеш ли да го кажеш? – продължи въпросително Яна.

-     Атанас не ѝ обърна внимание. Очите му тогава гледаха тези на високият, на Явор, който седеше точно зад момичето.

     Явор беше наистина висок, имаше светла къдрава коса и леко набола брада. Тялото му беше мускулесто и очевидно силно. В този момент свежото му лице беше гневно. Той беше от тези надарени със сила, остър ум, но бързо гневлив и често употребяващ груби думи. Приятелят му, лежащ в леглото беше разпалил огъня в него.

      Атанас откъсна погледа си от Явор и се втренчи напред. Яна пристъпи към него.

-    -     Вантон? Можеш да опишеш поне поводът за остроумното ти приключение. За мен.

      Атанас мълчеше. Редица неща не му позволяваха.

-   -      Хайде, раздвижи си езичето – подтикваше Яна.

      Атанас седна в леглото и се наведе напред, но не си „раздвижи езичето”.

-    -     Сериозно… Моля те като човек. Виж, нито ти крещя, нито нищо. Кажи нещо де.

      А май Атанас не трябваше да казва каквото и да било…

-    -     Оправдай се. Измисли нещо дребно и глупаво, та поне аз да мирясам. Не само с мен имаш д говориш.

      А май Атанас не биваше…

-     -    Човек, притеснявам се. Разбираш ли? Искам да знам поне малко?

      „Тихо! Не отговаряй!“ шепнеше някакво гласче в момчето с лепенка на лицето. Уви, противно на този глас, устните му промълвиха тихо и измъчено:

-    -     Нищо…

     Яна се изчерви и премрежи поглед. Тя не искаше той да е креативен в оправданията си, но поне да ѝ се каже нещо нормално. А какво? Получаваше буквално и преносно „нищо”.

       В началото на февруари Атанас беше започнал да се държи отблъскващо, да отбягва Яна и отчасти Явор, което си беше странно - тримата бяха много близки приятели. Скоро след това Атанас изчезна. Не се появи в училище, не отговаряше, нямаше го никъде. Вярно, никой не очакваше от него да ходи редовно на училище, понеже той, Яна и Явор бяха дванадесетокласници, но да се крие? Роднините му, приятелите му, дори и баща му, с който имаха лоши отношения, се притесниха. Започнаха масово да го търсят. В крайна сметка го намериха там, където най-малко трябваше да се намира – при Вантон. Явор го беше измъкнал, а Яна се беше грижила почти седмица за него – той се беше много лошо разболял. Дори червеното момиче му беше предоставила стаята и леглото си, а той я отблъскваше! Червенооката произнесе гневна реч.

-     -    Леле… Прекрасен отговор! – тя се обърна към Явор – Явка… Харесва ти този отговор, нали? На мен ми става любимият. Ще си направя тениска, на която ще пише, че обожавам отговора „Нищо”. Каквото и да питам, нека ми се отговаря с „Нищо”.– тя върна погледа си отново върху Атанас – Всъщност да, какво ли се чудя. Естествено, че си отишъл при Вантон за прословуто „нищо”. Само да разгледаш, нали? Примерно да разгледаш библиотеката им. Чух, че била много богата. Колко си глупава, Яно! Разбира се, че е така. Атанас е бил при Вантон за разходката! Да де, имало е възможността да го убият, обаче това е дребнав факт. – тя спря за миг за една въздишка и продължи унило, - Или всъщност за мен не трябва да има значение какво си правил при тях. Игнорирай ме. Нека аз отново мина само с „нищото”. Майната му. Отдавна свикнах така.

      Докато Яна говореше Атанас стискаше юмруците си. Друго беше планира, но късмета му отбягна. И още нещо, Атанас оправдаваше двамата си стари приятели. Той знаеше, че е виновен пред Явор, оправдаваше гнева на високия, оправдаваше изненадващото му появяване в онази снежна гора, оправдаваше нападението, удара във врата. Яна, и нея я оправдаваше, но по различен начин. Очакваше и нейния гняв, но случая при нея беше друг. По редица причини с Яна винаги беше по-различно. Зеленоокият ѝ заговори.

-   -  Ян, не и този път. Ти не трябва да разбираш. Само на пейтинците мога да разкажа. Чакай, изслушай ме първо. Чух разни неща, разучих, четох. Не е… Не е правилно да ти ги разкажа… Знам, че „нищото” е шибано, но… Нали знаеш… – тихо започна той, ала беше бързо прекъснат от обвинителния Янинен глас.

-   -   Окей, окей… Разбрах. Аз отново ще бъда игнорирана. Все едно. Не е за първи път.  – тя премина на друга вълна, - Но… Но една благодарност може ли поне? Цяла шибана седмица се грижа за теб. Мило е, че ми съчувстваш. Благодаря ти!

           В стаята се възцари безмълвие. Атанас гледаше Яна в очите. Нейните бяха наранени, неговите извиняващи се. Капките дъжд, удрящи по покрива и прозорците и бяха като музика. Чернокосия на няколко пъти отвори устата си за да каже нещо, но не издаде тон. На червеното момиче винаги ѝ се налагаше да се грижи за двете си момчета – Явор и Атанас, а те бавно и тихо я бяха наранявали със своите „нищота” и извинителни погледи, с които прикриваха прословутите неща, които тя не трябвало да научава. Не, че тя искаше да знае какво точно правят, но искаше поне да ѝ кажат нещо малко, успокояващо или дори измислено. А те продължаваха да я игнорират. Всичко това от край време се беше натрупало в нея и сега избухваше на кратки периоди.

         Атанас прокара една ръка орез леко дългата си коса и се почувства като малко виновно дете. Яна беше права. Яна отново беше права. Той пропусна поне да ѝ благодари за грижите. Все пак я попита:

-      -   Ъм… Как си?

           Тя се усмихна и прикри очите си с клепачи.

-     -     Сети се да попиташ. Добре съм.

-      -    Тоест изобщо не си добре, нали?

          Червеното момиче се изсмя, но гласът ѝ дойде от дълбоко. Чувстваше се слаба, но момчетата не можеха да забележат това. Не беше в природата им. Тя усети тръпка в гърлото си, както при плач.

-     -     Ха-ха… Малко прекали, идва ми в повече… Да де… - тя се опита да проясни гласа си, - А ти как си сега. Беше хванал някакъв вирус, който доста силно се е развил докато Явор те е пренасял до тук. Хах… Цяла седмица не можеш да се оправиш – температура, бълнувания, безсъзнание. Не знаеш колко игли претърпя, докато си спеше.

           Тя млъкна и ръката ѝ се вдигна към лицето. Дългите ѝ чупливи червеникаво-оранжеви коси изпопадаха напред. Мълчание отново завя в тъмно-зелената стая. В главата на Атанас мислите прехвърчаха ужасно бързо. Все още беше февруари, а толкова неща бяха станали. Десетки моменти когато той си мислеше, че е мъртъв, имаше болка, бягство, открития… Дълъг списък. А явно болестта му е била много лоша. Само февруари…

-     -    Как ме открихте?

     Яна прошепна:

-    -     Лесно, трудно, чифт чорапи…

    Момичето се разтресе. Плачеше. Имаше много лоша седмица, а зимното време още повече я предразполагаше към предаване. От червените ѝ очи закапаха прозрачни сълзи. Тя се чувстваше слаба. Вече и сама не знаеше защо така силно беше очаквала събуждането на Атанас. Беше шибан ден, шибан месец…

    Чернокосия със зелените очи скочи от леглото. Стъпването на крака след толкова време лежане не водеше със себе си добро равновесие. Той залитна леко, ала все пак застана пред нея. Чувството на виновно дете още го държеше и той направи нормалното, когато Яна беше тъжна – прегърна я. Сълза от лицето и се търкулна по голия му гръб. Дъждът почукваше по покрива и прозорците. Атанас затвори очи също. Последва миг без мисли и желания, ала имаше нещо, което не биваше да се забравя – жадуващия за мъст трети човек в тъмно-зелената стая. Ех… гнева и на Явор.

* * *

      Две стъпки бяха достатъчни. Високият ги направи. Дясната му ръка се вдигна и той хвана с нея чернокосия. С лявата си ръка отстрани плачещата, отчаяна Яна от прегръдката му. Високият гледаше право към зеленоокия пред себе си и го блъсна силно. Зеленоокият още беше слаб и падна на земята. Високият го хвана за раменете и заби ноктите си директно в кожата на приятеля си. Той чувстваше преимуществото си, чувстваше силата си в пълния ѝ блясък, чувстваше и камата, която се намираше така близо… Само в джоба му… Толкова остра… И плътта на Атанас стоеше пред него, привличаща желязото… И нея я‘ чувстваше…

-     -    „Извинявай” и „благодаря”. Това трябваше да кажеш, копелако! Заври си прегръдките отзад!

      Да, Явор имаше избликваш изведнъж и неудържим гняв. Щеше да свърши скоро., но до тогава Атанас щеше да стискаше зъби.

Втора глава: Черна коса, червени очи, високо тяло

   Той беше на място, където имаше доста светлина. Ушите му кънтяха, а главата го болеше ужасно. Пред него имаше размазаните и разкъсани образи на няколко човека, но очите му просто не желаеха да се фокусират. Опита се да стане, но моментално цялото му тяло изтръпна в болка. Отказан от нея той върна главата си назад и затвори очи. Гладът и жаждата също бяха решили да измъчват и без това слабото му тяло.

     Светлината изведнъж изчезна. Той отново се опита да отвори очи, но нещо мразовито обля главата му. След това цялото му тяло започна да трепери. Беше твърде студено. Той стисна очите си отново с надежда студът да се премахне, но това не се случи. Тялото му бе залято от нещо още по – студено. Той сви ръцете и краката си в опит да се стопли. Психиката му беше твърде отслабнала за да понесе каквото и да е. Но тогава последва нещо още по – раздиращо – болката се върна, но този път сякаш неопределимо силна. Сякаш го бяха потопили във вряща вода  и режеха пласт след пласт кожата, мускулите и сухожилията му. Той отвори очите си закрещя  в опит да извика помощ, но пред погледа му нямаше нищо друго освен тъмнина, а виковете му останаха нечути. Нямаше кой да му помогне.

     Изведнъж всичко потъна. Болката и студът ги нямаше. Дори мисълта му беше спряла. Така се чувстваше добре. Не искаше да пробва да отваря очите си отново. Той усещаше, че времето минава, но не знаеше това дали са месеци или седмици, или дни, часове, а може би бяха само няколко минути. Него това не го интересуваше. В главата му изплува мисъл, че всичко просто беше свършило, цялата трудност. Той беше доволен от това. Сега просто щеше да остане в света на това блажено нищо, в тази яма. Беше прекрасно, това беше всичко, което желаеше. Умът му отказа да отиде където и да е. Беше в перфектното нищо – по – тихо дори от замразената зимна гора, в която той си спомни, че е бил някога. Може би в гората имаше грачеща гарга, а може би не. Всъщност  тогава това за него нямаше никакво значение.

     По едно време той чу тихо шумолене, чу и някакво шушукане. Нещо меко с приятен сладникав аромат го докосна по лицето, но бързо се отдръпна. Гласовете започнаха да се засилват. Някакво чувство на възмущение премина през него. Гласовете се усилиха още и още, и още. Вече бяха като викове. „НЕ! НЕ! МЛЪКНЕТЕ! ИЗЧЕЗНЕТЕ!” извика той на ум. Беше сигурен, че това бяха хора – двама или трима, или повече, може би десет или единайсет. Не можеше да прецени. Усети нещо натрапчиво по тялото си. Усети, че нещо силно бие в гърдите му, усети че може да свива пръстите си ако иска, усети че главата му е подпряна на нещо меко. Усети, че чувствата се завръщат. „Какво става? Защо ямата, в която съм паднал се променя? НЕ! НЕ ИСКАМ!!!”. Той искаше да остане в тази блажена тъмнина на нищото. Не можеше. Нещо го теглеше. Тогава той усети жестокостта, в която се намираше. „Аз съм жив… Събуждам се… Връщам се… Сгреших… Нищо не е свършило…”. В крайна сметка той реши какво ще прави. Започна да повдига клепачите си и твърде ярка светлина за до скоро затворените му очи започна да навлиза в очните му ябълки.

* * *

-       -    Престани да ме зяпаш с този остър поглед! Не беше силно. – високо къдрокосо момче с тъмно – кафяви, почти черни очи гледаше в очите момиче с рубинени ириси.

-       -    Хах. Недей, не успокоявай съвестта си. Все пак това можеше да доведе само до смърт. Не – не, нищо особено – червенооката саркастично отвърна.

-       -     Престани!

-  -  Какво! Ама аз не правя нищо лошо. Само подчертавам виновността ти. – сочните ѝ червеникави устни се извиха в крива усмивка

     „Добре, ще си играем. Така да бъде.“ Помисли си къдрокосият. Той изчака около минутка за да може тя да загуби част от заядливостта си.

-         - Знаеш ли, искам да те изчукам страстно – той бавно огледа добре скроеното и‘ тяло. Тя извъртя очи и изпъшка отегчено. - Хайде ей сега в килера. Той може да се заключва отвътре, пък и‘ килимчето на земята е много меко. Хайде де, Яно?

-      -    Яворе, досаден си!

-        - Хайде деееее…

-       -   Намери си друго забавление. – през смях му отвърна Яна. Очите и‘ игриво проблеснаха -  Пък и ключалката в момента е счупена. Сори, ала плана ти пропада.

-        -   Ще залостя врата или нещо подобно. Винаги има алтернатива. Не ме отрязвай.

-      -    Ами! Няма да стане. Нали знаеш, че се намираш в моя дом. Мебелите слушат това, което аз им кажа, а не ти. Следователно аз няма да им позволя да залостиш вратата. – обясни Яна като го гледаше детински.

-   -   Ха – ха… Няма да им заповядваш така. Нима не искаш да си имаме малка килерна тайна? Лично наша?

      Докато Явор говореше Яна започна да прави някакви физиономии и не остави нито една негова дума да прозвучи сериозно.

-        -   Ще говорим пред всички за тази тайна и никой не ще ни разбира? Виж колко прекрасно звучи. Хайде бе, смотлооооо… И престани с тези лица! Спри! Оффф… Голяма си прайка!

      Червенооката не го послуша и продължи с една паническа физиономия:

-         -  Аз ли съм прайка! НЕ! Това не се случва никога!!! НИКОГА!!! – тя покри с длани устата си.

-         -  Гррр… Огромна си гаднярка!

-         -  Е, ти пък си тъпак!

-         -     Вещица!

-         -  Негодник!

-         -  Пиявица!

-         -  Мухльо!

-         -  Смотла!

-         -  Простак!

-         -  Истеричка!

-         -  Мълчи!

-         -  Ъ… Какво!?!

    Явор видя, че Яна беше спряла с физиономиите и си беше отместила погледа към леглото, намиращо се близо до тях. Той се вгледа на там също. Момче с измъчено лице, набола брада и лепенка на едната буза отваряше очите си и се опитваше да фокусира образите около себе си. Явор веднага се изпълни с разяждаща силна ярост и жажда за мъст. Той се вгледа напред, към лицето, което така беше намразил само преди десетина дни. Очакваше събуждането му. Това беше моментът, в който щяха да си кажат абсолютно всичко. Той не забеляза, че ръката му се беше приближила към острата кама, която носеше в джоба си.

     Яна беше забила поглед напред, в зелените очи на лежащия. Тя вече не забелязваше нищо от околния свят. Просто чакаше предстоящата буря да се разяри.

* * *

     Вероятно така се чувстваха бебетата при своето раждане – разделяха се с топлата, уютна, пълна с храна, може би малко тясна, но много приятна среда на майчината утроба. Никой не ги питаше дали искат да се махнат от там, просто ги изгонваха. Така се чувстваше и той – момче с бледа кожа и черна коса. Той размърда ръцете си – вече болка почти нямаше. Размърда и врата, краката и пръстите си. Разбра, че е обгърнат в топъл и мек сандвич от чаршафи и одеяла – среда, много по – приятна от тази, в която си спомняше, че последно е бил – мразовита зимна гора. В тази гора имаше хора… Те го преследваха… После го бяха хванали… Не можеше да си спомни какво точно беше станало, но момчето усети, че нещо не беше наред. Щом го бяха хванали, защо всичко беше толкова приятно в момента? Защо още не беше мъртъв? Той мислеше, че след това което направи, преследвачите му просто ще го убият. Това беше втората му грешна мисъл през последните…  „… Чакай малко! Коя дата, по дяволите, сме днес?!“. Нямаше представа. Знаеше само едно – „Трябва да сме ден“. Около него беше светло.

     Младежа се понадигна от леглото като се подпря на лакти. Зелените му очи започнаха да различават образи и цветове. Това му беше приятно. Чернокосият започна да оглежда реалността наоколо. „А дали това е всъщност реалността?“ помисли си той с насмешка. Той се обърна на ляво и видя бюро, лаптоп, стол, голяма библиотека и още няколко дребни детайла. Завъртя главата си пред себе си и той видя картината пред себе си: два фотьойла, маса и много цветя, разположени до един голям прозорец. Вероятно навън валеше защото той чуваше капки, удрящи прозореца и терасата, на която можеше да се излезе от тази стая. Стените бяха тъмно зелени, облепени с плакати, изрезки и тук – там обрисувани на ръка. Някой от тези рисунки дори бяха негово дело. Той познаваше тази стая, и то перфектно. От малко дете с приятелите му идваха на гости тук – при един друг приятел. Уплаши се, когато си помисли за този приятел. Знаеше, че като го види ще трябва да си разкриват тайни и дълго да говорят – и то по невесел повод. Тогава сърцето му заби бурно, адреналинът му се покачи. Още не беше огледал най – дясната част на стаята, но предусещаше, че там има човек, чакащ среща с неговия поглед, човек, чакащ обяснения. Той се обърна на там. Студена вълна мина през тялото му. Както очакваше приятелят му беше там.

     До леглото беше застанало средно високо момиче с невероятно интересна красота. Очите и устните ѝ бяха натурално наситено червени.  Много хора се чудеха как очите ѝ бяха червени и то толкова наситено рубинени в натуралния си вид. Косата ѝ беше цвят джинджър – оранжево-червеника и също натурална. Тя беше предимно права, но имаше своите чупки, силно гъста и ѝ стигаше до кръста. Червените и‘ очи се подчертаваха от дългите и‘ и извити мигли. Кожата беше светла. Днес тя беше защипала вече дългия си бретон с две фиби. Тя беше висока и нежна. Ръцете ѝ бяха неустоими. Момичето носеше голям суичер, дънки и кецове. А умът ѝ - енциклопедия. Беше специална. Тя беше скръстила ръце и гледаше човекът на леглото. Закачливият ѝ поглед сега се впиваше жестоко в младежа. Сърцето на момчето с лепенката на лицето си затуптя бурно.

-          -  Ян… - произнесе чернокосият тихо.

     Противно на неговите очаквания Яна не показа яда си и му отговори спокойно и хладно.

-          -  Имаш нещо да кажеш ли, Атанасе? Хах… Да не би нещо да те гложди отвътре?

     Очите и‘ все повече и повече се впиваха в неговите. В един момент Атанас просто не издържа и отмести погледа си от червения ѝ. Тогава стомахът му се сви и сякаш въздухът сам избяга от дробовете му и не искаше да се връща в тях. До Яна имаше още някой, още един така познат човек - високия Явор от гората.

Първа глава: Сняг и гора в тишина

      Зимата беше в разгара си. Тънките и безлистни клони на дърветата сякаш се молеха на смразяващия лек ветрец, минаващ през гората, да ги подпре за да не се пречупят от тежината на навалелия сняг. Наоколо снегът беше дълбок около половин метър и нямаше следи от минаващи твари по него. Само тук там имаше някоя дупка от незадържелия се сняг по дърветата и от счупени клонки.

      Вятърът спря. Вече дърветата нямаха на кого да се молят. Тишината бе безупречна. Рядко се чуваше пукотът на някое далечно дърво. Часът бе малко след пладне и белите облаци по небето изглеждаха като отражение на заспалата земна повърхност. Чу се тътенът от изгракването на някоя гарга, който започна да дупчи горската тишина периодично. Сгушила се лисица в дълбок ров оглеждаше внимателно бялата шир. Близо до нея се счупи малко изсъхнало клонче и падна на земята, образувайки уникалната си форма в снега. То вече нямаше да има шанса да оглежда от високо. Уплашено лисицата се сви бързо в своето леговище и струпа наблюдателния си пункт. Едва ли скоро щеше да погледне отново красивия леден свят, царуващ в средата на февруари.
     Повторно се чу мелодично ненадареният глас на гаргата, разцепващ красиво заледения февруарски въздух. Тишината отново се развихри. Сякаш тази зимна тишина и гаргата се бореха за това кой да владее мелодията на зимата. Дали победител да бъде тишината на гората, която сякаш се опитваше да приспи още по - непробудно земната шир, или гаргата - тази птица със славата си за лоша поличба, която слава забулваше качеството и' на смелост да застане на пост на върха на някое дърво за да пази гората и да предупреди скрилите се горски твари за някоя опасност, качеството и' да се изправи срещу студенината на пронизващия въздух, лютящ на очите и смазващ духа, качеството и' да се бори. Викът и' се повтори и тишината отново и' отвърна смразяващо.
     През гората профуча малка кама, дълга около 18 см, която вместо дървена дръжка посредата имаше тънък камък, увит с дебел канап, който камък задържаше двете много добре заострени метални леко завити остриета. Камата се удари в един клон и падна в дебелия сняг, като тежката бяла покривка на клона падна и я закри. Този, който я бе хвърлил трябваше да се съсредоточи добре за да го открие в този снежен хаос. Гаргата чу този, макар и глух звук, и отлетя на някъде. Явно бе, че тишината я победи този път. Само седем - осем секунди по - късно в гората профуча още една подобна кама, но този път едното и завито ножче се закачи за един клон и остана да виси на дървото. На блестящата снежна светлина ясно успя да се различи някакъв надпис, покрит наполовина от различен на дебелина слой кръв. В следващия момент зад тънките стебла на разклонилата се навсякъде храстовидна гора започна да се различава силует, който се опитваше да бяга по дебелия губер на земята. Силуета носеше дебело зимно наметало с качулка и някакво неразличимо по форма дрипаво облекло под наметалото. Ботушите, които носеше бяха от кожа до коляното и леко заострени за по - лесно преминаване през снега. Цялото облекло на силуета бе в тъмно - кафеникав цвят, покрит с бели петна сняг.

        Във въздуха профуча трета кама, която този път закачи крайчеца на качулката на силуета и заедно с това раздра кожата на бягащия в три - четири сантиметрова рана, от която започна да капе кръв. Тогава силуетът се обърна рязко. Качулката му се свали. Бягащият силует се оказа осемнайсет - годишно момче с вече подчертаваща се мъжка форма на лицето. Скулите му бяха изпъкнали, а кожата бе прилепнала по челюстта - определено знак на продължително недояждане. Устните му трепереха заради неумолимия студ и от тях се отделяха големи глътки въздух, които подчертаваха бледата му кожа. За разлика от устните му тъмно - зелените му матови очи се бяха забили в посоката, от където идваха камите. Сравнително дългата му черна коса стърчеше навсякъде и закриваше част от лицето му. Той вдигна лявата си ръка, избърса част от кръвта, капеща от раната му, изпсува и ядосан, готов за битка измести единия си крак назад и приведе тялото си за скок. Най - неочаквано за него някой доста висок го атакува не отпред, а от дясната му страна. Нападателят свали младежа на земята и го удари по врата, така че бягащият изгуби съзнание. Високият вдигна момчето, извади една от малките ками изпод дрехата си и я приближи до очите на товара си.

     - Предпазна мярка, мръсник такъв, - каза той на припадналия с присвити очи - не се знае кога ще решиш да отвориш очички!   

     Той се съмняваше, че зеленоокият ще се събуди. Хватките на високия рядко му изневеряваха. Той се забяга и дългите му крака бързо го отведоха надалече. Една капка кръв падна от лицето на момчето - товар върху белия сняг.

Като за начало....

Първо искам да кажа, че това е първият блог, който си правя и дори не знам дали някой ще го прочете. Като цяло обичам да пиша. Тук ще побликувам една история, която ми е много близко до сърцето. Обмислям я' каква да бъде вече няколко месеца - от февруари тази година насам. Надявам се да харесате моята "Пътечка към Ада"....  =]




Извинявам се предварително, ако имам правописни и пунктоационни грешки! =]