Зимата беше в разгара си. Тънките и безлистни клони на дърветата сякаш се молеха на смразяващия лек ветрец, минаващ през гората, да ги подпре за да не се пречупят от тежината на навалелия сняг. Наоколо снегът беше дълбок около половин метър и нямаше следи от минаващи твари по него. Само тук там имаше някоя дупка от незадържелия се сняг по дърветата и от счупени клонки.
Вятърът спря. Вече дърветата нямаха на кого да се молят. Тишината бе безупречна. Рядко се чуваше пукотът на някое далечно дърво. Часът бе малко след пладне и белите облаци по небето изглеждаха като отражение на заспалата земна повърхност. Чу се тътенът от изгракването на някоя гарга, който започна да дупчи горската тишина периодично. Сгушила се лисица в дълбок ров оглеждаше внимателно бялата шир. Близо до нея се счупи малко изсъхнало клонче и падна на земята, образувайки уникалната си форма в снега. То вече нямаше да има шанса да оглежда от високо. Уплашено лисицата се сви бързо в своето леговище и струпа наблюдателния си пункт. Едва ли скоро щеше да погледне отново красивия леден свят, царуващ в средата на февруари.
Повторно се чу мелодично ненадареният глас на гаргата, разцепващ красиво заледения февруарски въздух. Тишината отново се развихри. Сякаш тази зимна тишина и гаргата се бореха за това кой да владее мелодията на зимата. Дали победител да бъде тишината на гората, която сякаш се опитваше да приспи още по - непробудно земната шир, или гаргата - тази птица със славата си за лоша поличба, която слава забулваше качеството и' на смелост да застане на пост на върха на някое дърво за да пази гората и да предупреди скрилите се горски твари за някоя опасност, качеството и' да се изправи срещу студенината на пронизващия въздух, лютящ на очите и смазващ духа, качеството и' да се бори. Викът и' се повтори и тишината отново и' отвърна смразяващо.
През гората профуча малка кама, дълга около 18 см, която вместо дървена дръжка посредата имаше тънък камък, увит с дебел канап, който камък задържаше двете много добре заострени метални леко завити остриета. Камата се удари в един клон и падна в дебелия сняг, като тежката бяла покривка на клона падна и я закри. Този, който я бе хвърлил трябваше да се съсредоточи добре за да го открие в този снежен хаос. Гаргата чу този, макар и глух звук, и отлетя на някъде. Явно бе, че тишината я победи този път. Само седем - осем секунди по - късно в гората профуча още една подобна кама, но този път едното и завито ножче се закачи за един клон и остана да виси на дървото. На блестящата снежна светлина ясно успя да се различи някакъв надпис, покрит наполовина от различен на дебелина слой кръв. В следващия момент зад тънките стебла на разклонилата се навсякъде храстовидна гора започна да се различава силует, който се опитваше да бяга по дебелия губер на земята. Силуета носеше дебело зимно наметало с качулка и някакво неразличимо по форма дрипаво облекло под наметалото. Ботушите, които носеше бяха от кожа до коляното и леко заострени за по - лесно преминаване през снега. Цялото облекло на силуета бе в тъмно - кафеникав цвят, покрит с бели петна сняг.
Повторно се чу мелодично ненадареният глас на гаргата, разцепващ красиво заледения февруарски въздух. Тишината отново се развихри. Сякаш тази зимна тишина и гаргата се бореха за това кой да владее мелодията на зимата. Дали победител да бъде тишината на гората, която сякаш се опитваше да приспи още по - непробудно земната шир, или гаргата - тази птица със славата си за лоша поличба, която слава забулваше качеството и' на смелост да застане на пост на върха на някое дърво за да пази гората и да предупреди скрилите се горски твари за някоя опасност, качеството и' да се изправи срещу студенината на пронизващия въздух, лютящ на очите и смазващ духа, качеството и' да се бори. Викът и' се повтори и тишината отново и' отвърна смразяващо.
През гората профуча малка кама, дълга около 18 см, която вместо дървена дръжка посредата имаше тънък камък, увит с дебел канап, който камък задържаше двете много добре заострени метални леко завити остриета. Камата се удари в един клон и падна в дебелия сняг, като тежката бяла покривка на клона падна и я закри. Този, който я бе хвърлил трябваше да се съсредоточи добре за да го открие в този снежен хаос. Гаргата чу този, макар и глух звук, и отлетя на някъде. Явно бе, че тишината я победи този път. Само седем - осем секунди по - късно в гората профуча още една подобна кама, но този път едното и завито ножче се закачи за един клон и остана да виси на дървото. На блестящата снежна светлина ясно успя да се различи някакъв надпис, покрит наполовина от различен на дебелина слой кръв. В следващия момент зад тънките стебла на разклонилата се навсякъде храстовидна гора започна да се различава силует, който се опитваше да бяга по дебелия губер на земята. Силуета носеше дебело зимно наметало с качулка и някакво неразличимо по форма дрипаво облекло под наметалото. Ботушите, които носеше бяха от кожа до коляното и леко заострени за по - лесно преминаване през снега. Цялото облекло на силуета бе в тъмно - кафеникав цвят, покрит с бели петна сняг.
Във въздуха профуча трета кама, която този път закачи крайчеца на качулката на силуета и заедно с това раздра кожата на бягащия в три - четири сантиметрова рана, от която започна да капе кръв. Тогава силуетът се обърна рязко. Качулката му се свали. Бягащият силует се оказа осемнайсет - годишно момче с вече подчертаваща се мъжка форма на лицето. Скулите му бяха изпъкнали, а кожата бе прилепнала по челюстта - определено знак на продължително недояждане. Устните му трепереха заради неумолимия студ и от тях се отделяха големи глътки въздух, които подчертаваха бледата му кожа. За разлика от устните му тъмно - зелените му матови очи се бяха забили в посоката, от където идваха камите. Сравнително дългата му черна коса стърчеше навсякъде и закриваше част от лицето му. Той вдигна лявата си ръка, избърса част от кръвта, капеща от раната му, изпсува и ядосан, готов за битка измести единия си крак назад и приведе тялото си за скок. Най - неочаквано за него някой доста висок го атакува не отпред, а от дясната му страна. Нападателят свали младежа на земята и го удари по врата, така че бягащият изгуби съзнание. Високият вдигна момчето, извади една от малките ками изпод дрехата си и я приближи до очите на товара си.
- Предпазна мярка, мръсник такъв, - каза той на припадналия с присвити очи - не се знае кога ще решиш да отвориш очички!
Той се съмняваше, че зеленоокият ще се събуди. Хватките на високия рядко му изневеряваха. Той се забяга и дългите му крака бързо го отведоха надалече. Една капка кръв падна от лицето на момчето - товар върху белия сняг.
- Предпазна мярка, мръсник такъв, - каза той на припадналия с присвити очи - не се знае кога ще решиш да отвориш очички!
Той се съмняваше, че зеленоокият ще се събуди. Хватките на високия рядко му изневеряваха. Той се забяга и дългите му крака бързо го отведоха надалече. Една капка кръв падна от лицето на момчето - товар върху белия сняг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар