Шеста глава: Бирено шише на пост

Яна излезе от зелената стая и си бършеше очите от сълзи докато вървеше към кухнята. Там си взе един портокал, малко пари и тръгна към входната врата. От джоба на огромния топъл суичер, който носеше извади чифт слушалки и си ги сложи на ушите като си пусна най-твърдият метъл, който имаше в телефона си – искаше да си почине от последната седмица, а музиката винаги помагаше, особено най-крещящите и бързи парчета. Тя набързо се обу и облече, и изхвърча от дома си. След като затвори и заключи последната врата червенооката започна да бели портокала, който беше взела от кухнята.

В душата си тя беше твърде объркана. За всички други, за нормалните хора това някой да избяга от вкъщи за няколко дена не би било голямо събитие, но не и за хората обвързани с Пейтицизма. А тя беше силно обвързана. Голяма част от познати ѝ бяха в тази, така да се каже организация. Самият ѝ роден град беше един голям кошер от пейтинци. Тя отхапа малко от портокала и се замисли за целия фарс на Пейтините и Съвета. Всичко това… Хора, толкова много хора, които водят таен живот и воюлват срещу една друга организация от хора – Вантон. След години разсъждения Яна все още не разбираше защо е тази война и вражда между Вантон и Пейтинците.

Яна отхапа нервно още малко от портокала. Наистина цялата история беше истински фарс. Как беше възможно всичките тези хора – млади, стари, умни, да вярва в някаква приказки без чисти доказателства! Как беше възможно родителите да възпитават децата си в омраза към Вантон! Защо хората не си отваряха очите? Какво им пречеше да са реалисти? Защо ще мразиш непознати хора само защото са членове на място, което мразиш. Всичката тази слепота на пейтинците беше накарала Яна да реши да загърби цялата небивалица. Скоро момичето завършваше училище и щеше да си „хване пътя” и да учи в някой друг град за да си уреди нормален живот – без постоянни вражди, тайни, напрежение. Червенооката искаше място, където нямаше глупавия Съвет, който да се опитва да контролира всичко случващо се в града. О, как ѝ се искаше точно в този момент да „нахрани” Съвета.

Яна си спомни първото обяснение, което майка ѝ - госпожа Радева, ѝ беше дала за фарса Пейтицизъм-Вантон, за Съвета, за враждата, превръщаща се във война. Обяснението гласеше, че Пейтинцизмът и Вантон били две организации, в основите си не много различни една от друга, които постоянно воювали помежду си. Били така враждебни една към друга защото всяка една от страните искала да е господар на камъка Рохоба, който давал огромна власт, а другата организация искала камъка за себе си и се получавали сблъсък на интереси. Враждата между двете страни се била зародила много отдавна – още преди или повреме на турското робство, а краят ѝ щял да дойде едва когато едната от двете организации загине. Съветът пък бил водещият орган на Пейтицизма, той контролирал всичко случващо се в организацията. За да влезеш в Съвета трябвало да имаш някакви специални заслуги за Пейтинцизма.

-         А къде е камъкът Рохоба в такъв случай? Кой го притежава в момента? - беше попитала Яна майка си.

-         Никой не знае с точност. Затова враждата между нас – пейтинците и онези се засилва. Смята се, че камъкът бил разбит на части и сега бил разпръснат из цяла България. – беше отвърнала госпожа Радева. Под думата „онези” жената имала предвид Вантон. От дете госпожа Радева била възпитавана да ненавижда Вантон и се беше опитала да създаде същото чувство на омраза и в червенооката си дъщеря, но Яна приемаше враждата за небивалици и смяташе Вантон просто за противник, нищо повече.

-         А защо задължителното Вантон трябва да бъдат унищожени? Не може ли ние да притежаваме Рохоба и те да продължават да съществуват? – с детска прозорливост беше попитала малката Яна.

-         О, дете, мое прекрасно червенооко момиче, Вантон са лошите, а ние сме добрите. Лошите са зло, което може да бъде спряно само чрез пълното си унищожаване.

-         Но кой е определил Вантон за зло?

-         Всъщност… Не знам. Може би Съветът, или пък друго. Това се е случило толкова отдавна, че информацията се е загубила.

-         Да, но мамо… така не е честно! – се беше опитала да се възпротиви малката Яна, но майка ѝ само се усмихна и беше тръгнала да излиза от стаята. – Мамо, чакай! А защо ти и татко сте пейтици, а аз не мога да съм като вас? Чух, че леля Роси го каза. Какво съм направила, че Съветът не ме иска?

Госпожа Радева се спря при тези детски въпроси и въздъхна тежко. Тъмня сянка мина по тогавашното младо лице на майката на Яна.

-         Дъще… - жената се приготви да каже лъжа, - с баща ти решихме, че за теб ще е най-добре да не се забъркаш в цялата тази какафония.  По-добре е да стоиш далеч, никога да не се докосваш…

Яна се върна в реалността и отхапа още малко от портокала. Тя реши, че цялата организация на Пентицизма беше като малка държава в голямата държава. А Вантон бяха втора малка държава в същата голяма държава. Яна заключи, че държавите са станали твърде много.

Тя продължаваше да дъвчеше сладкия и остър портокал и да върви по празната улица. Дъждът тъкмо беше спрял и по мокрите улици почти нямаше хора. Пък и беше студено. Червенооката тръгна към любимто си заведение в града - „Кафе Театъра”, което място беше по-известно като Рока. Тя обичаше да ходи там защото хората бяха мили и когато поискаше можеше да се скрие в някой от тъмните ъгли. Докато вървеше омърлушена и уморена към Рока, момиче се сблъска във висок мъж, който имаше странни лилави очи – явно беше с лещи. Яна не забеляза друго от лицето му и без да се извини забърза крачка. Мъжът също не каза нищо.

Когато най-накрая Яна пристигна в Рока, тя си поръча бира и се скри от света в един от мрачните ъгли. Последните дни я бяха изтощили до крайност, а нервите ѝ бяха опънати през цялото време. Така ѝ се плачеше!

Яна се притисна към масата и бирата. Червената ѝ коса се разпиля навсякъде. Тя се опитваше да забрави за Пейтицизма, за Съвета, за Вантон, за Атанас, за Явор, за последните десетина дни и да се отдаде само на слушането на музика. Размишленията само допълнително я объркваха. Още прозрачни сълзи затекоха от червените ѝ очи. Тя тихо ридаеше в ъгъла. Зелено стъклено шише от бира стоеше на пост до главата ѝ.

Пета глава: Всеки дъжд и всяка човешка буря си имат своя край

„Туп-туп-туп” – февруарски дъждовни капки падаха. Дебелият сняг от преди десетина дни едва се беше стопил, а дъждът веднага закапа и показа колко мокър може да бъде. Градът се къпеше с него, къщите си вземаха студен дъжд през февруари месец.

Прозорците на къщата на семейство Радеви смело поемаха дъжда. Госпожа Радева беше в кухнята на първият етаж и си правеше гореща чаша бял шоколад. От втория етаж се чу силно тупкане. Жената се стресна и се затича към стълбите за да види какво става горе. Тя беше средна на възраст със загрубяваща кожа. Работеше основно като шивачка, а в свободното си време се занимаваше с подреждане на документации. Без да иска жената разля чашата с горещия шоколад в бързината.

* * *

Явор притискаше Атанас към пода. Лицето му се беше изкривило. Той имаше моменти когато гневът беше пред всичко останало. Сега беше така. Не му пукаше. Той беше силен и опасен.

-      Не, псе мръсно, няма да те пусна да си ходиш само с това хленчене. Искаш да се правиш на мъж? Хайде тогава се пробвай да ме победиш!

Атанас гледаше вцепенено. Знаеше, че силата на Явор беше много по-голяма от неговата, къдрокосият беше по-трениран и лесно щеше да го победи. Пък и не искаше да се бие. След късият си разговор с Яна беше осъзнал, че беше направил живота на важните за него хора достатъчно труден и не желаеше да отежнява още положението. А Явор беше извън кожата си.

-      Давай! Пробвай се без излишни лигавщини. Защити правото си да бягаш и да се правиш на мъж. Достатъчно чаках да се възстановиш за да те предизвикам сега. ЗАЩИТИ СЕ!

Думите на високия Явор се лееха от устата му като течно олово, което бързо се затвърдяваше, след като докоснеше ушите на слушащите. Бяха страховити. Малко хора имаха смелостта да се изпречат срещу него в такива моменти на гняв. Младежът наистина имаше таланта да бъде силен.

-      ДАВАЙ! ДАВАЙ, ПСЕ! ЗА-ЩИ-ТА-ВАЙ-СЕ!!!

Явор за пореден път повдигна отслабналото тяло на чернокосия Атанас и го заби в пода. Чу се заглъхналото изпукване на няколко кокала. Дъждът мелодично украсяваше картината на сблъсъка.

Атанас извика. Болеше. Инстинктивно затвори очите си при сблъсъка с пода и когато отново погледна се реши, че трябва наистина да отвърне на удара. Какъв друг избор имаше. Явор нямаше да приеме дипломатично решение. Чернокосият събра силите си и оттласна от себе си приятеля си.

Двамата се сборичкаха като надмощието на Явор беше ясно изразено. Последният се развика в лицето на противника си:

-      „ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН ДА ИМА ПРИЯТЛ Е ДА БЪДЕШ ПРИЯТЕЛ!” ТИ ВЕЧЕ НЕ СИ ПРИЯТЕЛ! ТИ ВЕЧЕ НЯМАШ ПРИЯТЕЛ!

Атанас не остана назад и също отвърна с крещене:

-      А КАКВО ТОЧНО СЪМ СГРЕШИЛ? ЧЕ РЕШИХ ДА ОПИТАМ ДА ПОМОГНА НА СЪВЕТА И ПЕЙТИЦИТЕ КАТО СЕ ДОМОГНА ДО ИНФОРМАЦИЯ? ТОВА ГРЕШКА ЛИ Е?

Явор извъртя чернокосият и изкрещя:

-      ДА! ГРЕШКА Е!

След тези думи Явор заби един юмрук в лицето на противника си. От носа на чернокосия потече кръв. Двамата продължиха да се удрят. Мускулите им бяха напрегнати. В крайна сметка по-силният Явор изблъска Атанас в стената и с все още разширени ноздри се отдръпна от него. Очите му бяха като искри. Той се изправи в цялата си величественост и се отдръпна от загубилият битката. Тялото му начесто поемаше въздух. Гледаше като звяр.

Атанас повдигна глава. Беше му замаяно и усещаше топлата си кръв как тече от носа му по лицето. Зелените му очи срещнаха Явор. Вече нямаше сили. Както се очакваше беше загубил при битката с приятеля си.

-      Грешка е. – повтори Явор. – Не можеш да тръгнеш към Вантон преди Съвета да одобри тези действия. Ти ги наруши.  

Той повдигна ръка и я сложи върху лицето си. Искаше да приспи животното в себе си. Острата кама все още беше на кръста му и го привличаше. Само колко лесно щеше да влезе желязото в топлата плът на победеният. „НЕ!!! НЯМА!!! НЯМА ДА ТЕ ИЗПОЛЗВАМ!!!” крещеше вътрешно Явор. Беше изгубил контрол. Беше готов да убие. Беше уплашен… от самия себе си.

Атанас събра малко сили и промълви:

-      Добре, наруших правилника на Съвета. Но все още не разбирам в какво сгреших…

-      „Единственият начин да имаш приятел е да бъдеш приятел”. Това не ти ли говори нещо. – с тъмнина в очите говореше високият. – Приятел… Да кажеш, да ни осведомиш, да не бягаш егоистично, мръснико. Не, ти ще решиш да се правиш на герой и сам да изчезнеш. Грешка? Ето ти грешката. Ти ни захвърляш!

Явор трудно изразяваше истинските си чувства, но само за да потисне животното в себе си, той заговори директно. След като млъкна, свали ръката от лицето си и хвана с нея острата леко завита кама, намираща се в джоба му и я хвърли в краката на Атанас. След това се строполи във единият от двата фотьойла в зелената стая. Загледа в една точка. Силата, животното в него беше станало неконтролируемо силно. Той имаше нужда от малко време. Настана тишина. Малък хриптеж се отдели от Янините гърди.

Вратата на стаята се отвори и през нея влезе госпожа Радева. Запъхтяно тя запита:

-      Какво става? Чух, че се трополи… - тя видя вече будният Атанас и с усмивка пристъпи към него. – О, Боже, ти си се събудил! О, дете, как си? Добре ли си? Какво има? Защо си така омърлушен? И защо си на пода? – тя вече беше при него и приклекна. Видя камата в краката му и грижовно се ядоса. – Били ли сте се? Вие сте се били! От това ли беше това трополене? Вие срам нямате ли? Ей, деца, още не сте отворили очи, а се нападнахте!

Явор се изсмя. Госпожа Радева погледна остро високият и с майчински започна да се грижи за Атанас – повдигна го на леглото, оправи косата му, попи кръвта от лицето му и други. Също прибра остата кама от пода в джоба си.

А чернокосият беше силно замаян. Сякаш петдневната му почивка не беше достатъчна. Щеше му се да полегне отново. За негово щастие, след като госпожа Радева се погрижи за него, го сложи да спи. Той ѝ благодари. Малко преди да затвори окончателно очи, Атанас каза:

-      Съжалявам, че избягах, но нямате представа какво открих. Точно както се казва в приказките, Вантон имат огромна библиотека, в която има толкова много информация, че без проблем можем да разбием цялата им система. Нямате представа колко много… колко много…

Атанас заспа. Бледото му лице изглеждаше прекрасно в тази притихнала форма. Госпожа Радева го погали и се върна долу за да разчисти разлетият бял шоколад, който беше разпиляля в бързината.

През това време без никой да забележи с все още мокри очи Яна беше тихо промълвила „Майната ви!” и беше излязла от стаята. А Явор остана на нейния пост и наблюдаваше спящият Атанас.

„Туп-туп-туп” – последните три февруарски капки от този валеж удариха покрива на къщата. Дъждът спря, така както и бурята в Явор. Мудният ден беше към края си.

Четвърта глава: Препоръка

Борис Куков отвори масивната тъмна дървена врата, водеща към голямата библиотека на Вантон. Мъжът беше библиотекар в тази библиотека вече четвърта години. Той погледна на ляво към голямото огледало на стената, което всяка сутрин го приветстваше. Преди няколко дни натрапник беше влязъл тук и заради него огледалото беше счупено. Една кама на стражите го беше уцелила по погрешка. Сега вече огледалото не беше гладко. Борис се вгледа в начупения си образ. Четвърта година вече той беше библиотекарят на Вантон. Позицията не беше лоша, но двадесет и две годишния мъж искаше нещо повече. Не, той не беше грозен. Имаше симпатично лице с бяла кожа, тъмна коса и очи и здраво тяло. Мъжът умееше и да се бие, а и не беше от глупавите. Той имаше всички основания да желае повишение и да го получи. Един от малкото му недъзи беше късогледството, ала той умело го прикриваше с лещи. Рядко се оплакваше от работата си.

Вантон имаха традиции. Всеки член трябваше да може да се бие. Най-отличителен знак за тях беше, че дори след умопомрачителното развитие на технологиите, те продължаваха да умеят стрелбата с лък до съвършенство, а точността при хвърляне на ками сякаш беше в кръвта им. За да влезеш в Вантон имаше два начина. Единият беше по кръвна линия, а другият чрез доказване. Безспорно първият беше много по-лесен. Борис беше във Вантон по кръв.

Библиотекарят се сви в кафявото дълго, тежко и топло наметало, което носеше. Тези наметала също бяха отличителни за Вантон. Те също показваха колко високо в йерархията си – в зависимост от украсата, материята, цветът. На наметалото на Борис имаше едно красиво златисто „Б”, написано в старинен стил. То означаваше библиотекар и му придаваше важност сред по-нишите членове на Вантон и уважение от по-вишите членове. Мъжът пристъпи по напред бавно и със заспала стъпка. Всеки дъждовен февруарски ден водеше със себе си и мудност. Борис с шумна прозявка застана зад рецепцията и огледа голямото количество книги, оставени на една маса наблизо. На масата имаше бележка с надпис: „Книги за връщане“. Тази седмица книгите бяха няколко пъти повече от обикновено, заради натрапника. След като въпросния човек беше успял да избяга, вишите членове на Вантон бяха свикали събрание за да обсъдят последствията от неочаквания гост. Проведе се разследване и много хора се заинтересуваха за книгите, до които натрапника се беше докосвал през пребиваването си в библиотеката. Рядко се случваше някой да пробие стражите, бранещи свещения палат на организацията.

С неохота Борис отиде при тази маса. На книгите – дебели и тънки, имаше прикрепени листи с имената на заелите ги, а тук-там имаше и бележки оставени от наемателите. На една от книгите, наречена „Червената смърт“, имаше следната бележка: „Книгата е в ужасно състояние. Никой не се грижи за поддръжката на библиотеката. Буквите са размазани, а думите са почти безсмислено написани. Ако видя отново такава книга ще се оплача на библиотекарите и вие повече няма да имате достъп до сградите на Вантон!”. Борис се хвана с ръка за главата и измърмори с въздишка:

-                     Кога тази жена ще се научи, че аз съм библиотекарят в това място, само аз, не сме много! И, по дяволите, какво се оплаква от думите и буквите… та това е книга написана на старобългарски!

Един човек до младежа заговори:

-                     Кой пак е нарушил правилата, дете? – беше дребен на ръст мъж на средна възраст – учителят Кънчо.

Борис се обърна и го поздрави с усмивка. Кънчо беше от книжните плъхове. Той познаваше библиотеката дори по-добре от Борис и прекарваше там часове наред. Мъжът беше и много умен и имаше качества. Големите членове на Вантон го бяха канили да се присъедини към по-вишите маси на организацията, но Кънчо беше отказал категорично. Мъжът смяташе, че това е загуба на време и предпочиташе да се посвети на науката, четивата и изучаването на бъдещите членове на Вантон. Специалността на Кънчо беше История и Философия на Пейтицизма.

Пейтиците бяха организацията, която се беше развила успоредно с Вантон, и с които Вантон постоянно имаше сблъсъци и спорове. Ала Вантон имаха безспорно предимство пред пейтиците – имаха повече власт и повече пари, но дори така пейтиците успяваха да продължат съществуването си. Точно пейтик беше натрапника, който беше влязъл в библиотеката преди няколко дена.

На Борис не му беше до разговори с хора - денят беше твърде заспал и затова леко намусен младият 22-годишен мъж отговори на учителя Кънчо:

-                     Пак онази жена… Нада. Заяжда се. За години не се научи, че библиотеката е на векове и тук се съхраняват книги от всякакъв вид. Както и да е. Трябва да започвам да оправям.

И той извади лаптоп от един шкаф на рецепцията и започна да записва кой какво е върнал.

-                     Ваня Косева връща  „Свят без традиции – Съветът и пейтиците”… Иван Иванов „Рохоба – камък със сила”… „Враг, война, врагове”… - си мърмореше под носа библиотекаря.

Така премина сутринта в библиотеката на Вантон. Студеният февруарски дъжд валеше неспирно, а през малък процеп между дебелите врати на библиотеката минаваше студен въздух.

По обяд Борис се беше вече разсънил и разглеждаше някаква книга, докато чакаше някой приятел да влезе във Facebook за да има с кого да си прекара времето. Нищо интересно – само потропването на дъжда. Учителят Кънчо си беше тръгнал, защото имаше часове с все още обучаващите се членове на Вантон и само трима читатели бяха се сгушили в големите фотьойли.

Внезапно се чуха трополене на стъпки. Явно беше, че група от хора идваше към библиотеката. Скоро те влязоха в царството на Борис. Последният повдигна глава и озадачено установи, че групата от хора бяха баща му – старият Куков и „хайката” му от подчинени, които го следваха навсякъде – борисовият баща му обичаше кичозността и показността. С мълчалива стъпка всички се приближиха към рецепцията и Борис. Бащата на последния заговори:

-                     Борисе, напускаш тази работа и те назначавам при мен. Не искам единственият ми син да работи в опасно място като това.

Раздразнен, Борис отговори намусено:

-                     Библиотеката е опасна? Баща ми, къде живееш? С тази твоя хайка, която те следва и до тоалетната, то вече си започнал да си въображаваш.

-                     Борисе, натрапника влезе тук без особени проблеми. А при мен винаги има още една защитна сила – старият Куков огледа изтупаната си хайка.

Библиотекарят въздъхна.

-                     Тате, какво друго искаш. Знаеш, че не искам да постъпвам при теб. Зает съм.

-                     Да… Зает си да чатиш с приятели. Борисе, сериозно ти говоря. Искаш цял живот да си тук – в най-скучната част от целия Вантон?

-                     Да, искам. Сега ще си вървиш ли?

Борис беше започнал да се дразни все повече и повече от баща си напоследък. Не можеше да търпи компанията му, камо ли стегнатата му хайка допълнителна охрана.

-                     Не, все още няма да тръгвам. – бащата на Борис въздъхна, - Надявах се да не ми се налага да ти давам това скоро. – той остави едно писмо, подпечатано с червен печат – Препоръчвам ти, прочети го. След три дена искам отговор!

-                     Да, добре, чао. – беше бързият отегчен отговор на младежа.

Старият Куков се огледа в счупеното огледало, намиращо се срещу входа на библиотеката и излезе. След идването на натрапника предната седмица, той установи, че е време да освети пътя на сина си, този път, по който Борис трябваше да мине, независимо дали желаеше. Наричаха го пътека до Ада. Всеки от рода на Кукови го правеше и имаше строго определена церемония, по която това протичаше. Борис трябваше да извърши церемонията няколко години по-рано, ала старият Куков се страхуваше, че синът му нямаше да успее – имаше липсваща част от рода Кукови, а според легендите, ако някой от рода не присъства, то минаващият по пътеката до Ада щеше да се провали. Старият Куков се страхуваше от тази легендата, но не искаше синът му да губи повече време. Борис трябваше да открие истината на кръвта си и да мине по пътеката до Ада.

Премина около половин час, докато инатливият Борис отвори писмото, оставено от баща му. След като го прочете библиотекарят остана поразен. Писмото беше препоръка. Препоръка, за която той беше мечтал цял живот. Препоръка, която не беше очаквал никога от собствения си баща.