Яна излезе от зелената стая и си бършеше очите от сълзи докато вървеше към кухнята. Там си взе един портокал, малко пари и тръгна към входната врата. От джоба на огромния топъл суичер, който носеше извади чифт слушалки и си ги сложи на ушите като си пусна най-твърдият метъл, който имаше в телефона си – искаше да си почине от последната седмица, а музиката винаги помагаше, особено най-крещящите и бързи парчета. Тя набързо се обу и облече, и изхвърча от дома си. След като затвори и заключи последната врата червенооката започна да бели портокала, който беше взела от кухнята.
В душата си тя беше твърде объркана. За всички други, за нормалните хора това някой да избяга от вкъщи за няколко дена не би било голямо събитие, но не и за хората обвързани с Пейтицизма. А тя беше силно обвързана. Голяма част от познати ѝ бяха в тази, така да се каже организация. Самият ѝ роден град беше един голям кошер от пейтинци. Тя отхапа малко от портокала и се замисли за целия фарс на Пейтините и Съвета. Всичко това… Хора, толкова много хора, които водят таен живот и воюлват срещу една друга организация от хора – Вантон. След години разсъждения Яна все още не разбираше защо е тази война и вражда между Вантон и Пейтинците.
Яна отхапа нервно още малко от портокала. Наистина цялата история беше истински фарс. Как беше възможно всичките тези хора – млади, стари, умни, да вярва в някаква приказки без чисти доказателства! Как беше възможно родителите да възпитават децата си в омраза към Вантон! Защо хората не си отваряха очите? Какво им пречеше да са реалисти? Защо ще мразиш непознати хора само защото са членове на място, което мразиш. Всичката тази слепота на пейтинците беше накарала Яна да реши да загърби цялата небивалица. Скоро момичето завършваше училище и щеше да си „хване пътя” и да учи в някой друг град за да си уреди нормален живот – без постоянни вражди, тайни, напрежение. Червенооката искаше място, където нямаше глупавия Съвет, който да се опитва да контролира всичко случващо се в града. О, как ѝ се искаше точно в този момент да „нахрани” Съвета.
Яна си спомни първото обяснение, което майка ѝ - госпожа Радева, ѝ беше дала за фарса Пейтицизъм-Вантон, за Съвета, за враждата, превръщаща се във война. Обяснението гласеше, че Пейтинцизмът и Вантон били две организации, в основите си не много различни една от друга, които постоянно воювали помежду си. Били така враждебни една към друга защото всяка една от страните искала да е господар на камъка Рохоба, който давал огромна власт, а другата организация искала камъка за себе си и се получавали сблъсък на интереси. Враждата между двете страни се била зародила много отдавна – още преди или повреме на турското робство, а краят ѝ щял да дойде едва когато едната от двете организации загине. Съветът пък бил водещият орган на Пейтицизма, той контролирал всичко случващо се в организацията. За да влезеш в Съвета трябвало да имаш някакви специални заслуги за Пейтинцизма.
- А къде е камъкът Рохоба в такъв случай? Кой го притежава в момента? - беше попитала Яна майка си.
- Никой не знае с точност. Затова враждата между нас – пейтинците и онези се засилва. Смята се, че камъкът бил разбит на части и сега бил разпръснат из цяла България. – беше отвърнала госпожа Радева. Под думата „онези” жената имала предвид Вантон. От дете госпожа Радева била възпитавана да ненавижда Вантон и се беше опитала да създаде същото чувство на омраза и в червенооката си дъщеря, но Яна приемаше враждата за небивалици и смяташе Вантон просто за противник, нищо повече.
- А защо задължителното Вантон трябва да бъдат унищожени? Не може ли ние да притежаваме Рохоба и те да продължават да съществуват? – с детска прозорливост беше попитала малката Яна.
- О, дете, мое прекрасно червенооко момиче, Вантон са лошите, а ние сме добрите. Лошите са зло, което може да бъде спряно само чрез пълното си унищожаване.
- Но кой е определил Вантон за зло?
- Всъщност… Не знам. Може би Съветът, или пък друго. Това се е случило толкова отдавна, че информацията се е загубила.
- Да, но мамо… така не е честно! – се беше опитала да се възпротиви малката Яна, но майка ѝ само се усмихна и беше тръгнала да излиза от стаята. – Мамо, чакай! А защо ти и татко сте пейтици, а аз не мога да съм като вас? Чух, че леля Роси го каза. Какво съм направила, че Съветът не ме иска?
Госпожа Радева се спря при тези детски въпроси и въздъхна тежко. Тъмня сянка мина по тогавашното младо лице на майката на Яна.
- Дъще… - жената се приготви да каже лъжа, - с баща ти решихме, че за теб ще е най-добре да не се забъркаш в цялата тази какафония. По-добре е да стоиш далеч, никога да не се докосваш…
Яна се върна в реалността и отхапа още малко от портокала. Тя реши, че цялата организация на Пентицизма беше като малка държава в голямата държава. А Вантон бяха втора малка държава в същата голяма държава. Яна заключи, че държавите са станали твърде много.
Тя продължаваше да дъвчеше сладкия и остър портокал и да върви по празната улица. Дъждът тъкмо беше спрял и по мокрите улици почти нямаше хора. Пък и беше студено. Червенооката тръгна към любимто си заведение в града - „Кафе Театъра”, което място беше по-известно като Рока. Тя обичаше да ходи там защото хората бяха мили и когато поискаше можеше да се скрие в някой от тъмните ъгли. Докато вървеше омърлушена и уморена към Рока, момиче се сблъска във висок мъж, който имаше странни лилави очи – явно беше с лещи. Яна не забеляза друго от лицето му и без да се извини забърза крачка. Мъжът също не каза нищо.
Когато най-накрая Яна пристигна в Рока, тя си поръча бира и се скри от света в един от мрачните ъгли. Последните дни я бяха изтощили до крайност, а нервите ѝ бяха опънати през цялото време. Така ѝ се плачеше!
Яна се притисна към масата и бирата. Червената ѝ коса се разпиля навсякъде. Тя се опитваше да забрави за Пейтицизма, за Съвета, за Вантон, за Атанас, за Явор, за последните десетина дни и да се отдаде само на слушането на музика. Размишленията само допълнително я объркваха. Още прозрачни сълзи затекоха от червените ѝ очи. Тя тихо ридаеше в ъгъла. Зелено стъклено шише от бира стоеше на пост до главата ѝ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар