Атанас този път си спомни всичко… гората, камите, преследвачите му, защо го преследваха, високият, който го беше съборил отстрани и го беше ударил по врата за да го приспи. И точно сега, точно в тази стая нападателят му стоеше и го гледаше настървено. Ноздрите на високия бяха разширени. Дишаше често. Атанас се опита да стои спокойно, но някакво вътрешно чувство му казваше, че човекът срещу него беше на границата, беше опасен.
- - Мълчиш? Смело решение. Хаха… А съжалявам? Това можеш ли да го кажеш? – продължи въпросително Яна.
- Атанас не ѝ обърна внимание. Очите му тогава гледаха тези на високият, на Явор, който седеше точно зад момичето.
Явор беше наистина висок, имаше светла къдрава коса и леко набола брада. Тялото му беше мускулесто и очевидно силно. В този момент свежото му лице беше гневно. Той беше от тези надарени със сила, остър ум, но бързо гневлив и често употребяващ груби думи. Приятелят му, лежащ в леглото беше разпалил огъня в него.
Атанас откъсна погледа си от Явор и се втренчи напред. Яна пристъпи към него.
- - Вантон? Можеш да опишеш поне поводът за остроумното ти приключение. За мен.
Атанас мълчеше. Редица неща не му позволяваха.
- - Хайде, раздвижи си езичето – подтикваше Яна.
Атанас седна в леглото и се наведе напред, но не си „раздвижи езичето”.
- - Сериозно… Моля те като човек. Виж, нито ти крещя, нито нищо. Кажи нещо де.
А май Атанас не трябваше да казва каквото и да било…
- - Оправдай се. Измисли нещо дребно и глупаво, та поне аз да мирясам. Не само с мен имаш д говориш.
А май Атанас не биваше…
- - Човек, притеснявам се. Разбираш ли? Искам да знам поне малко?
„Тихо! Не отговаряй!“ шепнеше някакво гласче в момчето с лепенка на лицето. Уви, противно на този глас, устните му промълвиха тихо и измъчено:
- - Нищо…
Яна се изчерви и премрежи поглед. Тя не искаше той да е креативен в оправданията си, но поне да ѝ се каже нещо нормално. А какво? Получаваше буквално и преносно „нищо”.
В началото на февруари Атанас беше започнал да се държи отблъскващо, да отбягва Яна и отчасти Явор, което си беше странно - тримата бяха много близки приятели. Скоро след това Атанас изчезна. Не се появи в училище, не отговаряше, нямаше го никъде. Вярно, никой не очакваше от него да ходи редовно на училище, понеже той, Яна и Явор бяха дванадесетокласници, но да се крие? Роднините му, приятелите му, дори и баща му, с който имаха лоши отношения, се притесниха. Започнаха масово да го търсят. В крайна сметка го намериха там, където най-малко трябваше да се намира – при Вантон. Явор го беше измъкнал, а Яна се беше грижила почти седмица за него – той се беше много лошо разболял. Дори червеното момиче му беше предоставила стаята и леглото си, а той я отблъскваше! Червенооката произнесе гневна реч.
- - Леле… Прекрасен отговор! – тя се обърна към Явор – Явка… Харесва ти този отговор, нали? На мен ми става любимият. Ще си направя тениска, на която ще пише, че обожавам отговора „Нищо”. Каквото и да питам, нека ми се отговаря с „Нищо”.– тя върна погледа си отново върху Атанас – Всъщност да, какво ли се чудя. Естествено, че си отишъл при Вантон за прословуто „нищо”. Само да разгледаш, нали? Примерно да разгледаш библиотеката им. Чух, че била много богата. Колко си глупава, Яно! Разбира се, че е така. Атанас е бил при Вантон за разходката! Да де, имало е възможността да го убият, обаче това е дребнав факт. – тя спря за миг за една въздишка и продължи унило, - Или всъщност за мен не трябва да има значение какво си правил при тях. Игнорирай ме. Нека аз отново мина само с „нищото”. Майната му. Отдавна свикнах така.
Докато Яна говореше Атанас стискаше юмруците си. Друго беше планира, но късмета му отбягна. И още нещо, Атанас оправдаваше двамата си стари приятели. Той знаеше, че е виновен пред Явор, оправдаваше гнева на високия, оправдаваше изненадващото му появяване в онази снежна гора, оправдаваше нападението, удара във врата. Яна, и нея я оправдаваше, но по различен начин. Очакваше и нейния гняв, но случая при нея беше друг. По редица причини с Яна винаги беше по-различно. Зеленоокият ѝ заговори.
- - Ян, не и този път. Ти не трябва да разбираш. Само на пейтинците мога да разкажа. Чакай, изслушай ме първо. Чух разни неща, разучих, четох. Не е… Не е правилно да ти ги разкажа… Знам, че „нищото” е шибано, но… Нали знаеш… – тихо започна той, ала беше бързо прекъснат от обвинителния Янинен глас.
- - Окей, окей… Разбрах. Аз отново ще бъда игнорирана. Все едно. Не е за първи път. – тя премина на друга вълна, - Но… Но една благодарност може ли поне? Цяла шибана седмица се грижа за теб. Мило е, че ми съчувстваш. Благодаря ти!
В стаята се възцари безмълвие. Атанас гледаше Яна в очите. Нейните бяха наранени, неговите извиняващи се. Капките дъжд, удрящи по покрива и прозорците и бяха като музика. Чернокосия на няколко пъти отвори устата си за да каже нещо, но не издаде тон. На червеното момиче винаги ѝ се налагаше да се грижи за двете си момчета – Явор и Атанас, а те бавно и тихо я бяха наранявали със своите „нищота” и извинителни погледи, с които прикриваха прословутите неща, които тя не трябвало да научава. Не, че тя искаше да знае какво точно правят, но искаше поне да ѝ кажат нещо малко, успокояващо или дори измислено. А те продължаваха да я игнорират. Всичко това от край време се беше натрупало в нея и сега избухваше на кратки периоди.
Атанас прокара една ръка орез леко дългата си коса и се почувства като малко виновно дете. Яна беше права. Яна отново беше права. Той пропусна поне да ѝ благодари за грижите. Все пак я попита:
- - Ъм… Как си?
Тя се усмихна и прикри очите си с клепачи.
- - Сети се да попиташ. Добре съм.
- - Тоест изобщо не си добре, нали?
Червеното момиче се изсмя, но гласът ѝ дойде от дълбоко. Чувстваше се слаба, но момчетата не можеха да забележат това. Не беше в природата им. Тя усети тръпка в гърлото си, както при плач.
- - Ха-ха… Малко прекали, идва ми в повече… Да де… - тя се опита да проясни гласа си, - А ти как си сега. Беше хванал някакъв вирус, който доста силно се е развил докато Явор те е пренасял до тук. Хах… Цяла седмица не можеш да се оправиш – температура, бълнувания, безсъзнание. Не знаеш колко игли претърпя, докато си спеше.
Тя млъкна и ръката ѝ се вдигна към лицето. Дългите ѝ чупливи червеникаво-оранжеви коси изпопадаха напред. Мълчание отново завя в тъмно-зелената стая. В главата на Атанас мислите прехвърчаха ужасно бързо. Все още беше февруари, а толкова неща бяха станали. Десетки моменти когато той си мислеше, че е мъртъв, имаше болка, бягство, открития… Дълъг списък. А явно болестта му е била много лоша. Само февруари…
- - Как ме открихте?
Яна прошепна:
- - Лесно, трудно, чифт чорапи…
Момичето се разтресе. Плачеше. Имаше много лоша седмица, а зимното време още повече я предразполагаше към предаване. От червените ѝ очи закапаха прозрачни сълзи. Тя се чувстваше слаба. Вече и сама не знаеше защо така силно беше очаквала събуждането на Атанас. Беше шибан ден, шибан месец…
Чернокосия със зелените очи скочи от леглото. Стъпването на крака след толкова време лежане не водеше със себе си добро равновесие. Той залитна леко, ала все пак застана пред нея. Чувството на виновно дете още го държеше и той направи нормалното, когато Яна беше тъжна – прегърна я. Сълза от лицето и се търкулна по голия му гръб. Дъждът почукваше по покрива и прозорците. Атанас затвори очи също. Последва миг без мисли и желания, ала имаше нещо, което не биваше да се забравя – жадуващия за мъст трети човек в тъмно-зелената стая. Ех… гнева и на Явор.
* * *
Две стъпки бяха достатъчни. Високият ги направи. Дясната му ръка се вдигна и той хвана с нея чернокосия. С лявата си ръка отстрани плачещата, отчаяна Яна от прегръдката му. Високият гледаше право към зеленоокия пред себе си и го блъсна силно. Зеленоокият още беше слаб и падна на земята. Високият го хвана за раменете и заби ноктите си директно в кожата на приятеля си. Той чувстваше преимуществото си, чувстваше силата си в пълния ѝ блясък, чувстваше и камата, която се намираше така близо… Само в джоба му… Толкова остра… И плътта на Атанас стоеше пред него, привличаща желязото… И нея я‘ чувстваше…
- - „Извинявай” и „благодаря”. Това трябваше да кажеш, копелако! Заври си прегръдките отзад!
Да, Явор имаше избликваш изведнъж и неудържим гняв. Щеше да свърши скоро., но до тогава Атанас щеше да стискаше зъби.
