„Туп-туп-туп” – февруарски дъждовни капки падаха. Дебелият сняг от преди десетина дни едва се беше стопил, а дъждът веднага закапа и показа колко мокър може да бъде. Градът се къпеше с него, къщите си вземаха студен дъжд през февруари месец.
Прозорците на къщата на семейство Радеви смело поемаха дъжда. Госпожа Радева беше в кухнята на първият етаж и си правеше гореща чаша бял шоколад. От втория етаж се чу силно тупкане. Жената се стресна и се затича към стълбите за да види какво става горе. Тя беше средна на възраст със загрубяваща кожа. Работеше основно като шивачка, а в свободното си време се занимаваше с подреждане на документации. Без да иска жената разля чашата с горещия шоколад в бързината.
* * *
Явор притискаше Атанас към пода. Лицето му се беше изкривило. Той имаше моменти когато гневът беше пред всичко останало. Сега беше така. Не му пукаше. Той беше силен и опасен.
- Не, псе мръсно, няма да те пусна да си ходиш само с това хленчене. Искаш да се правиш на мъж? Хайде тогава се пробвай да ме победиш!
Атанас гледаше вцепенено. Знаеше, че силата на Явор беше много по-голяма от неговата, къдрокосият беше по-трениран и лесно щеше да го победи. Пък и не искаше да се бие. След късият си разговор с Яна беше осъзнал, че беше направил живота на важните за него хора достатъчно труден и не желаеше да отежнява още положението. А Явор беше извън кожата си.
- Давай! Пробвай се без излишни лигавщини. Защити правото си да бягаш и да се правиш на мъж. Достатъчно чаках да се възстановиш за да те предизвикам сега. ЗАЩИТИ СЕ!
Думите на високия Явор се лееха от устата му като течно олово, което бързо се затвърдяваше, след като докоснеше ушите на слушащите. Бяха страховити. Малко хора имаха смелостта да се изпречат срещу него в такива моменти на гняв. Младежът наистина имаше таланта да бъде силен.
- ДАВАЙ! ДАВАЙ, ПСЕ! ЗА-ЩИ-ТА-ВАЙ-СЕ!!!
Явор за пореден път повдигна отслабналото тяло на чернокосия Атанас и го заби в пода. Чу се заглъхналото изпукване на няколко кокала. Дъждът мелодично украсяваше картината на сблъсъка.
Атанас извика. Болеше. Инстинктивно затвори очите си при сблъсъка с пода и когато отново погледна се реши, че трябва наистина да отвърне на удара. Какъв друг избор имаше. Явор нямаше да приеме дипломатично решение. Чернокосият събра силите си и оттласна от себе си приятеля си.
Двамата се сборичкаха като надмощието на Явор беше ясно изразено. Последният се развика в лицето на противника си:
- „ЕДИНСТВЕНИЯТ НАЧИН ДА ИМА ПРИЯТЛ Е ДА БЪДЕШ ПРИЯТЕЛ!” ТИ ВЕЧЕ НЕ СИ ПРИЯТЕЛ! ТИ ВЕЧЕ НЯМАШ ПРИЯТЕЛ!
Атанас не остана назад и също отвърна с крещене:
- А КАКВО ТОЧНО СЪМ СГРЕШИЛ? ЧЕ РЕШИХ ДА ОПИТАМ ДА ПОМОГНА НА СЪВЕТА И ПЕЙТИЦИТЕ КАТО СЕ ДОМОГНА ДО ИНФОРМАЦИЯ? ТОВА ГРЕШКА ЛИ Е?
Явор извъртя чернокосият и изкрещя:
- ДА! ГРЕШКА Е!
След тези думи Явор заби един юмрук в лицето на противника си. От носа на чернокосия потече кръв. Двамата продължиха да се удрят. Мускулите им бяха напрегнати. В крайна сметка по-силният Явор изблъска Атанас в стената и с все още разширени ноздри се отдръпна от него. Очите му бяха като искри. Той се изправи в цялата си величественост и се отдръпна от загубилият битката. Тялото му начесто поемаше въздух. Гледаше като звяр.
Атанас повдигна глава. Беше му замаяно и усещаше топлата си кръв как тече от носа му по лицето. Зелените му очи срещнаха Явор. Вече нямаше сили. Както се очакваше беше загубил при битката с приятеля си.
- Грешка е. – повтори Явор. – Не можеш да тръгнеш към Вантон преди Съвета да одобри тези действия. Ти ги наруши.
Той повдигна ръка и я сложи върху лицето си. Искаше да приспи животното в себе си. Острата кама все още беше на кръста му и го привличаше. Само колко лесно щеше да влезе желязото в топлата плът на победеният. „НЕ!!! НЯМА!!! НЯМА ДА ТЕ ИЗПОЛЗВАМ!!!” крещеше вътрешно Явор. Беше изгубил контрол. Беше готов да убие. Беше уплашен… от самия себе си.
Атанас събра малко сили и промълви:
- Добре, наруших правилника на Съвета. Но все още не разбирам в какво сгреших…
- „Единственият начин да имаш приятел е да бъдеш приятел”. Това не ти ли говори нещо. – с тъмнина в очите говореше високият. – Приятел… Да кажеш, да ни осведомиш, да не бягаш егоистично, мръснико. Не, ти ще решиш да се правиш на герой и сам да изчезнеш. Грешка? Ето ти грешката. Ти ни захвърляш!
Явор трудно изразяваше истинските си чувства, но само за да потисне животното в себе си, той заговори директно. След като млъкна, свали ръката от лицето си и хвана с нея острата леко завита кама, намираща се в джоба му и я хвърли в краката на Атанас. След това се строполи във единият от двата фотьойла в зелената стая. Загледа в една точка. Силата, животното в него беше станало неконтролируемо силно. Той имаше нужда от малко време. Настана тишина. Малък хриптеж се отдели от Янините гърди.
Вратата на стаята се отвори и през нея влезе госпожа Радева. Запъхтяно тя запита:
- Какво става? Чух, че се трополи… - тя видя вече будният Атанас и с усмивка пристъпи към него. – О, Боже, ти си се събудил! О, дете, как си? Добре ли си? Какво има? Защо си така омърлушен? И защо си на пода? – тя вече беше при него и приклекна. Видя камата в краката му и грижовно се ядоса. – Били ли сте се? Вие сте се били! От това ли беше това трополене? Вие срам нямате ли? Ей, деца, още не сте отворили очи, а се нападнахте!
Явор се изсмя. Госпожа Радева погледна остро високият и с майчински започна да се грижи за Атанас – повдигна го на леглото, оправи косата му, попи кръвта от лицето му и други. Също прибра остата кама от пода в джоба си.
А чернокосият беше силно замаян. Сякаш петдневната му почивка не беше достатъчна. Щеше му се да полегне отново. За негово щастие, след като госпожа Радева се погрижи за него, го сложи да спи. Той ѝ благодари. Малко преди да затвори окончателно очи, Атанас каза:
- Съжалявам, че избягах, но нямате представа какво открих. Точно както се казва в приказките, Вантон имат огромна библиотека, в която има толкова много информация, че без проблем можем да разбием цялата им система. Нямате представа колко много… колко много…
Атанас заспа. Бледото му лице изглеждаше прекрасно в тази притихнала форма. Госпожа Радева го погали и се върна долу за да разчисти разлетият бял шоколад, който беше разпиляля в бързината.
През това време без никой да забележи с все още мокри очи Яна беше тихо промълвила „Майната ви!” и беше излязла от стаята. А Явор остана на нейния пост и наблюдаваше спящият Атанас.
„Туп-туп-туп” – последните три февруарски капки от този валеж удариха покрива на къщата. Дъждът спря, така както и бурята в Явор. Мудният ден беше към края си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар