Втора глава: Черна коса, червени очи, високо тяло

   Той беше на място, където имаше доста светлина. Ушите му кънтяха, а главата го болеше ужасно. Пред него имаше размазаните и разкъсани образи на няколко човека, но очите му просто не желаеха да се фокусират. Опита се да стане, но моментално цялото му тяло изтръпна в болка. Отказан от нея той върна главата си назад и затвори очи. Гладът и жаждата също бяха решили да измъчват и без това слабото му тяло.

     Светлината изведнъж изчезна. Той отново се опита да отвори очи, но нещо мразовито обля главата му. След това цялото му тяло започна да трепери. Беше твърде студено. Той стисна очите си отново с надежда студът да се премахне, но това не се случи. Тялото му бе залято от нещо още по – студено. Той сви ръцете и краката си в опит да се стопли. Психиката му беше твърде отслабнала за да понесе каквото и да е. Но тогава последва нещо още по – раздиращо – болката се върна, но този път сякаш неопределимо силна. Сякаш го бяха потопили във вряща вода  и режеха пласт след пласт кожата, мускулите и сухожилията му. Той отвори очите си закрещя  в опит да извика помощ, но пред погледа му нямаше нищо друго освен тъмнина, а виковете му останаха нечути. Нямаше кой да му помогне.

     Изведнъж всичко потъна. Болката и студът ги нямаше. Дори мисълта му беше спряла. Така се чувстваше добре. Не искаше да пробва да отваря очите си отново. Той усещаше, че времето минава, но не знаеше това дали са месеци или седмици, или дни, часове, а може би бяха само няколко минути. Него това не го интересуваше. В главата му изплува мисъл, че всичко просто беше свършило, цялата трудност. Той беше доволен от това. Сега просто щеше да остане в света на това блажено нищо, в тази яма. Беше прекрасно, това беше всичко, което желаеше. Умът му отказа да отиде където и да е. Беше в перфектното нищо – по – тихо дори от замразената зимна гора, в която той си спомни, че е бил някога. Може би в гората имаше грачеща гарга, а може би не. Всъщност  тогава това за него нямаше никакво значение.

     По едно време той чу тихо шумолене, чу и някакво шушукане. Нещо меко с приятен сладникав аромат го докосна по лицето, но бързо се отдръпна. Гласовете започнаха да се засилват. Някакво чувство на възмущение премина през него. Гласовете се усилиха още и още, и още. Вече бяха като викове. „НЕ! НЕ! МЛЪКНЕТЕ! ИЗЧЕЗНЕТЕ!” извика той на ум. Беше сигурен, че това бяха хора – двама или трима, или повече, може би десет или единайсет. Не можеше да прецени. Усети нещо натрапчиво по тялото си. Усети, че нещо силно бие в гърдите му, усети че може да свива пръстите си ако иска, усети че главата му е подпряна на нещо меко. Усети, че чувствата се завръщат. „Какво става? Защо ямата, в която съм паднал се променя? НЕ! НЕ ИСКАМ!!!”. Той искаше да остане в тази блажена тъмнина на нищото. Не можеше. Нещо го теглеше. Тогава той усети жестокостта, в която се намираше. „Аз съм жив… Събуждам се… Връщам се… Сгреших… Нищо не е свършило…”. В крайна сметка той реши какво ще прави. Започна да повдига клепачите си и твърде ярка светлина за до скоро затворените му очи започна да навлиза в очните му ябълки.

* * *

-       -    Престани да ме зяпаш с този остър поглед! Не беше силно. – високо къдрокосо момче с тъмно – кафяви, почти черни очи гледаше в очите момиче с рубинени ириси.

-       -    Хах. Недей, не успокоявай съвестта си. Все пак това можеше да доведе само до смърт. Не – не, нищо особено – червенооката саркастично отвърна.

-       -     Престани!

-  -  Какво! Ама аз не правя нищо лошо. Само подчертавам виновността ти. – сочните ѝ червеникави устни се извиха в крива усмивка

     „Добре, ще си играем. Така да бъде.“ Помисли си къдрокосият. Той изчака около минутка за да може тя да загуби част от заядливостта си.

-         - Знаеш ли, искам да те изчукам страстно – той бавно огледа добре скроеното и‘ тяло. Тя извъртя очи и изпъшка отегчено. - Хайде ей сега в килера. Той може да се заключва отвътре, пък и‘ килимчето на земята е много меко. Хайде де, Яно?

-      -    Яворе, досаден си!

-        - Хайде деееее…

-       -   Намери си друго забавление. – през смях му отвърна Яна. Очите и‘ игриво проблеснаха -  Пък и ключалката в момента е счупена. Сори, ала плана ти пропада.

-        -   Ще залостя врата или нещо подобно. Винаги има алтернатива. Не ме отрязвай.

-      -    Ами! Няма да стане. Нали знаеш, че се намираш в моя дом. Мебелите слушат това, което аз им кажа, а не ти. Следователно аз няма да им позволя да залостиш вратата. – обясни Яна като го гледаше детински.

-   -   Ха – ха… Няма да им заповядваш така. Нима не искаш да си имаме малка килерна тайна? Лично наша?

      Докато Явор говореше Яна започна да прави някакви физиономии и не остави нито една негова дума да прозвучи сериозно.

-        -   Ще говорим пред всички за тази тайна и никой не ще ни разбира? Виж колко прекрасно звучи. Хайде бе, смотлооооо… И престани с тези лица! Спри! Оффф… Голяма си прайка!

      Червенооката не го послуша и продължи с една паническа физиономия:

-         -  Аз ли съм прайка! НЕ! Това не се случва никога!!! НИКОГА!!! – тя покри с длани устата си.

-         -  Гррр… Огромна си гаднярка!

-         -  Е, ти пък си тъпак!

-         -     Вещица!

-         -  Негодник!

-         -  Пиявица!

-         -  Мухльо!

-         -  Смотла!

-         -  Простак!

-         -  Истеричка!

-         -  Мълчи!

-         -  Ъ… Какво!?!

    Явор видя, че Яна беше спряла с физиономиите и си беше отместила погледа към леглото, намиращо се близо до тях. Той се вгледа на там също. Момче с измъчено лице, набола брада и лепенка на едната буза отваряше очите си и се опитваше да фокусира образите около себе си. Явор веднага се изпълни с разяждаща силна ярост и жажда за мъст. Той се вгледа напред, към лицето, което така беше намразил само преди десетина дни. Очакваше събуждането му. Това беше моментът, в който щяха да си кажат абсолютно всичко. Той не забеляза, че ръката му се беше приближила към острата кама, която носеше в джоба си.

     Яна беше забила поглед напред, в зелените очи на лежащия. Тя вече не забелязваше нищо от околния свят. Просто чакаше предстоящата буря да се разяри.

* * *

     Вероятно така се чувстваха бебетата при своето раждане – разделяха се с топлата, уютна, пълна с храна, може би малко тясна, но много приятна среда на майчината утроба. Никой не ги питаше дали искат да се махнат от там, просто ги изгонваха. Така се чувстваше и той – момче с бледа кожа и черна коса. Той размърда ръцете си – вече болка почти нямаше. Размърда и врата, краката и пръстите си. Разбра, че е обгърнат в топъл и мек сандвич от чаршафи и одеяла – среда, много по – приятна от тази, в която си спомняше, че последно е бил – мразовита зимна гора. В тази гора имаше хора… Те го преследваха… После го бяха хванали… Не можеше да си спомни какво точно беше станало, но момчето усети, че нещо не беше наред. Щом го бяха хванали, защо всичко беше толкова приятно в момента? Защо още не беше мъртъв? Той мислеше, че след това което направи, преследвачите му просто ще го убият. Това беше втората му грешна мисъл през последните…  „… Чакай малко! Коя дата, по дяволите, сме днес?!“. Нямаше представа. Знаеше само едно – „Трябва да сме ден“. Около него беше светло.

     Младежа се понадигна от леглото като се подпря на лакти. Зелените му очи започнаха да различават образи и цветове. Това му беше приятно. Чернокосият започна да оглежда реалността наоколо. „А дали това е всъщност реалността?“ помисли си той с насмешка. Той се обърна на ляво и видя бюро, лаптоп, стол, голяма библиотека и още няколко дребни детайла. Завъртя главата си пред себе си и той видя картината пред себе си: два фотьойла, маса и много цветя, разположени до един голям прозорец. Вероятно навън валеше защото той чуваше капки, удрящи прозореца и терасата, на която можеше да се излезе от тази стая. Стените бяха тъмно зелени, облепени с плакати, изрезки и тук – там обрисувани на ръка. Някой от тези рисунки дори бяха негово дело. Той познаваше тази стая, и то перфектно. От малко дете с приятелите му идваха на гости тук – при един друг приятел. Уплаши се, когато си помисли за този приятел. Знаеше, че като го види ще трябва да си разкриват тайни и дълго да говорят – и то по невесел повод. Тогава сърцето му заби бурно, адреналинът му се покачи. Още не беше огледал най – дясната част на стаята, но предусещаше, че там има човек, чакащ среща с неговия поглед, човек, чакащ обяснения. Той се обърна на там. Студена вълна мина през тялото му. Както очакваше приятелят му беше там.

     До леглото беше застанало средно високо момиче с невероятно интересна красота. Очите и устните ѝ бяха натурално наситено червени.  Много хора се чудеха как очите ѝ бяха червени и то толкова наситено рубинени в натуралния си вид. Косата ѝ беше цвят джинджър – оранжево-червеника и също натурална. Тя беше предимно права, но имаше своите чупки, силно гъста и ѝ стигаше до кръста. Червените и‘ очи се подчертаваха от дългите и‘ и извити мигли. Кожата беше светла. Днес тя беше защипала вече дългия си бретон с две фиби. Тя беше висока и нежна. Ръцете ѝ бяха неустоими. Момичето носеше голям суичер, дънки и кецове. А умът ѝ - енциклопедия. Беше специална. Тя беше скръстила ръце и гледаше човекът на леглото. Закачливият ѝ поглед сега се впиваше жестоко в младежа. Сърцето на момчето с лепенката на лицето си затуптя бурно.

-          -  Ян… - произнесе чернокосият тихо.

     Противно на неговите очаквания Яна не показа яда си и му отговори спокойно и хладно.

-          -  Имаш нещо да кажеш ли, Атанасе? Хах… Да не би нещо да те гложди отвътре?

     Очите и‘ все повече и повече се впиваха в неговите. В един момент Атанас просто не издържа и отмести погледа си от червения ѝ. Тогава стомахът му се сви и сякаш въздухът сам избяга от дробовете му и не искаше да се връща в тях. До Яна имаше още някой, още един така познат човек - високия Явор от гората.

Първа глава: Сняг и гора в тишина

      Зимата беше в разгара си. Тънките и безлистни клони на дърветата сякаш се молеха на смразяващия лек ветрец, минаващ през гората, да ги подпре за да не се пречупят от тежината на навалелия сняг. Наоколо снегът беше дълбок около половин метър и нямаше следи от минаващи твари по него. Само тук там имаше някоя дупка от незадържелия се сняг по дърветата и от счупени клонки.

      Вятърът спря. Вече дърветата нямаха на кого да се молят. Тишината бе безупречна. Рядко се чуваше пукотът на някое далечно дърво. Часът бе малко след пладне и белите облаци по небето изглеждаха като отражение на заспалата земна повърхност. Чу се тътенът от изгракването на някоя гарга, който започна да дупчи горската тишина периодично. Сгушила се лисица в дълбок ров оглеждаше внимателно бялата шир. Близо до нея се счупи малко изсъхнало клонче и падна на земята, образувайки уникалната си форма в снега. То вече нямаше да има шанса да оглежда от високо. Уплашено лисицата се сви бързо в своето леговище и струпа наблюдателния си пункт. Едва ли скоро щеше да погледне отново красивия леден свят, царуващ в средата на февруари.
     Повторно се чу мелодично ненадареният глас на гаргата, разцепващ красиво заледения февруарски въздух. Тишината отново се развихри. Сякаш тази зимна тишина и гаргата се бореха за това кой да владее мелодията на зимата. Дали победител да бъде тишината на гората, която сякаш се опитваше да приспи още по - непробудно земната шир, или гаргата - тази птица със славата си за лоша поличба, която слава забулваше качеството и' на смелост да застане на пост на върха на някое дърво за да пази гората и да предупреди скрилите се горски твари за някоя опасност, качеството и' да се изправи срещу студенината на пронизващия въздух, лютящ на очите и смазващ духа, качеството и' да се бори. Викът и' се повтори и тишината отново и' отвърна смразяващо.
     През гората профуча малка кама, дълга около 18 см, която вместо дървена дръжка посредата имаше тънък камък, увит с дебел канап, който камък задържаше двете много добре заострени метални леко завити остриета. Камата се удари в един клон и падна в дебелия сняг, като тежката бяла покривка на клона падна и я закри. Този, който я бе хвърлил трябваше да се съсредоточи добре за да го открие в този снежен хаос. Гаргата чу този, макар и глух звук, и отлетя на някъде. Явно бе, че тишината я победи този път. Само седем - осем секунди по - късно в гората профуча още една подобна кама, но този път едното и завито ножче се закачи за един клон и остана да виси на дървото. На блестящата снежна светлина ясно успя да се различи някакъв надпис, покрит наполовина от различен на дебелина слой кръв. В следващия момент зад тънките стебла на разклонилата се навсякъде храстовидна гора започна да се различава силует, който се опитваше да бяга по дебелия губер на земята. Силуета носеше дебело зимно наметало с качулка и някакво неразличимо по форма дрипаво облекло под наметалото. Ботушите, които носеше бяха от кожа до коляното и леко заострени за по - лесно преминаване през снега. Цялото облекло на силуета бе в тъмно - кафеникав цвят, покрит с бели петна сняг.

        Във въздуха профуча трета кама, която този път закачи крайчеца на качулката на силуета и заедно с това раздра кожата на бягащия в три - четири сантиметрова рана, от която започна да капе кръв. Тогава силуетът се обърна рязко. Качулката му се свали. Бягащият силует се оказа осемнайсет - годишно момче с вече подчертаваща се мъжка форма на лицето. Скулите му бяха изпъкнали, а кожата бе прилепнала по челюстта - определено знак на продължително недояждане. Устните му трепереха заради неумолимия студ и от тях се отделяха големи глътки въздух, които подчертаваха бледата му кожа. За разлика от устните му тъмно - зелените му матови очи се бяха забили в посоката, от където идваха камите. Сравнително дългата му черна коса стърчеше навсякъде и закриваше част от лицето му. Той вдигна лявата си ръка, избърса част от кръвта, капеща от раната му, изпсува и ядосан, готов за битка измести единия си крак назад и приведе тялото си за скок. Най - неочаквано за него някой доста висок го атакува не отпред, а от дясната му страна. Нападателят свали младежа на земята и го удари по врата, така че бягащият изгуби съзнание. Високият вдигна момчето, извади една от малките ками изпод дрехата си и я приближи до очите на товара си.

     - Предпазна мярка, мръсник такъв, - каза той на припадналия с присвити очи - не се знае кога ще решиш да отвориш очички!   

     Той се съмняваше, че зеленоокият ще се събуди. Хватките на високия рядко му изневеряваха. Той се забяга и дългите му крака бързо го отведоха надалече. Една капка кръв падна от лицето на момчето - товар върху белия сняг.

Като за начало....

Първо искам да кажа, че това е първият блог, който си правя и дори не знам дали някой ще го прочете. Като цяло обичам да пиша. Тук ще побликувам една история, която ми е много близко до сърцето. Обмислям я' каква да бъде вече няколко месеца - от февруари тази година насам. Надявам се да харесате моята "Пътечка към Ада"....  =]




Извинявам се предварително, ако имам правописни и пунктоационни грешки! =]