Борис Куков отвори масивната тъмна дървена врата, водеща към голямата библиотека на Вантон. Мъжът беше библиотекар в тази библиотека вече четвърта години. Той погледна на ляво към голямото огледало на стената, което всяка сутрин го приветстваше. Преди няколко дни натрапник беше влязъл тук и заради него огледалото беше счупено. Една кама на стражите го беше уцелила по погрешка. Сега вече огледалото не беше гладко. Борис се вгледа в начупения си образ. Четвърта година вече той беше библиотекарят на Вантон. Позицията не беше лоша, но двадесет и две годишния мъж искаше нещо повече. Не, той не беше грозен. Имаше симпатично лице с бяла кожа, тъмна коса и очи и здраво тяло. Мъжът умееше и да се бие, а и не беше от глупавите. Той имаше всички основания да желае повишение и да го получи. Един от малкото му недъзи беше късогледството, ала той умело го прикриваше с лещи. Рядко се оплакваше от работата си.
Вантон имаха традиции. Всеки член трябваше да може да се бие. Най-отличителен знак за тях беше, че дори след умопомрачителното развитие на технологиите, те продължаваха да умеят стрелбата с лък до съвършенство, а точността при хвърляне на ками сякаш беше в кръвта им. За да влезеш в Вантон имаше два начина. Единият беше по кръвна линия, а другият чрез доказване. Безспорно първият беше много по-лесен. Борис беше във Вантон по кръв.
Библиотекарят се сви в кафявото дълго, тежко и топло наметало, което носеше. Тези наметала също бяха отличителни за Вантон. Те също показваха колко високо в йерархията си – в зависимост от украсата, материята, цветът. На наметалото на Борис имаше едно красиво златисто „Б”, написано в старинен стил. То означаваше библиотекар и му придаваше важност сред по-нишите членове на Вантон и уважение от по-вишите членове. Мъжът пристъпи по напред бавно и със заспала стъпка. Всеки дъждовен февруарски ден водеше със себе си и мудност. Борис с шумна прозявка застана зад рецепцията и огледа голямото количество книги, оставени на една маса наблизо. На масата имаше бележка с надпис: „Книги за връщане“. Тази седмица книгите бяха няколко пъти повече от обикновено, заради натрапника. След като въпросния човек беше успял да избяга, вишите членове на Вантон бяха свикали събрание за да обсъдят последствията от неочаквания гост. Проведе се разследване и много хора се заинтересуваха за книгите, до които натрапника се беше докосвал през пребиваването си в библиотеката. Рядко се случваше някой да пробие стражите, бранещи свещения палат на организацията.
С неохота Борис отиде при тази маса. На книгите – дебели и тънки, имаше прикрепени листи с имената на заелите ги, а тук-там имаше и бележки оставени от наемателите. На една от книгите, наречена „Червената смърт“, имаше следната бележка: „Книгата е в ужасно състояние. Никой не се грижи за поддръжката на библиотеката. Буквите са размазани, а думите са почти безсмислено написани. Ако видя отново такава книга ще се оплача на библиотекарите и вие повече няма да имате достъп до сградите на Вантон!”. Борис се хвана с ръка за главата и измърмори с въздишка:
- Кога тази жена ще се научи, че аз съм библиотекарят в това място, само аз, не сме много! И, по дяволите, какво се оплаква от думите и буквите… та това е книга написана на старобългарски!
Един човек до младежа заговори:
- Кой пак е нарушил правилата, дете? – беше дребен на ръст мъж на средна възраст – учителят Кънчо.
Борис се обърна и го поздрави с усмивка. Кънчо беше от книжните плъхове. Той познаваше библиотеката дори по-добре от Борис и прекарваше там часове наред. Мъжът беше и много умен и имаше качества. Големите членове на Вантон го бяха канили да се присъедини към по-вишите маси на организацията, но Кънчо беше отказал категорично. Мъжът смяташе, че това е загуба на време и предпочиташе да се посвети на науката, четивата и изучаването на бъдещите членове на Вантон. Специалността на Кънчо беше История и Философия на Пейтицизма.
Пейтиците бяха организацията, която се беше развила успоредно с Вантон, и с които Вантон постоянно имаше сблъсъци и спорове. Ала Вантон имаха безспорно предимство пред пейтиците – имаха повече власт и повече пари, но дори така пейтиците успяваха да продължат съществуването си. Точно пейтик беше натрапника, който беше влязъл в библиотеката преди няколко дена.
На Борис не му беше до разговори с хора - денят беше твърде заспал и затова леко намусен младият 22-годишен мъж отговори на учителя Кънчо:
- Пак онази жена… Нада. Заяжда се. За години не се научи, че библиотеката е на векове и тук се съхраняват книги от всякакъв вид. Както и да е. Трябва да започвам да оправям.
И той извади лаптоп от един шкаф на рецепцията и започна да записва кой какво е върнал.
- Ваня Косева връща „Свят без традиции – Съветът и пейтиците”… Иван Иванов „Рохоба – камък със сила”… „Враг, война, врагове”… - си мърмореше под носа библиотекаря.
Така премина сутринта в библиотеката на Вантон. Студеният февруарски дъжд валеше неспирно, а през малък процеп между дебелите врати на библиотеката минаваше студен въздух.
По обяд Борис се беше вече разсънил и разглеждаше някаква книга, докато чакаше някой приятел да влезе във Facebook за да има с кого да си прекара времето. Нищо интересно – само потропването на дъжда. Учителят Кънчо си беше тръгнал, защото имаше часове с все още обучаващите се членове на Вантон и само трима читатели бяха се сгушили в големите фотьойли.
Внезапно се чуха трополене на стъпки. Явно беше, че група от хора идваше към библиотеката. Скоро те влязоха в царството на Борис. Последният повдигна глава и озадачено установи, че групата от хора бяха баща му – старият Куков и „хайката” му от подчинени, които го следваха навсякъде – борисовият баща му обичаше кичозността и показността. С мълчалива стъпка всички се приближиха към рецепцията и Борис. Бащата на последния заговори:
- Борисе, напускаш тази работа и те назначавам при мен. Не искам единственият ми син да работи в опасно място като това.
Раздразнен, Борис отговори намусено:
- Библиотеката е опасна? Баща ми, къде живееш? С тази твоя хайка, която те следва и до тоалетната, то вече си започнал да си въображаваш.
- Борисе, натрапника влезе тук без особени проблеми. А при мен винаги има още една защитна сила – старият Куков огледа изтупаната си хайка.
Библиотекарят въздъхна.
- Тате, какво друго искаш. Знаеш, че не искам да постъпвам при теб. Зает съм.
- Да… Зает си да чатиш с приятели. Борисе, сериозно ти говоря. Искаш цял живот да си тук – в най-скучната част от целия Вантон?
- Да, искам. Сега ще си вървиш ли?
Борис беше започнал да се дразни все повече и повече от баща си напоследък. Не можеше да търпи компанията му, камо ли стегнатата му хайка допълнителна охрана.
- Не, все още няма да тръгвам. – бащата на Борис въздъхна, - Надявах се да не ми се налага да ти давам това скоро. – той остави едно писмо, подпечатано с червен печат – Препоръчвам ти, прочети го. След три дена искам отговор!
- Да, добре, чао. – беше бързият отегчен отговор на младежа.
Старият Куков се огледа в счупеното огледало, намиращо се срещу входа на библиотеката и излезе. След идването на натрапника предната седмица, той установи, че е време да освети пътя на сина си, този път, по който Борис трябваше да мине, независимо дали желаеше. Наричаха го пътека до Ада. Всеки от рода на Кукови го правеше и имаше строго определена церемония, по която това протичаше. Борис трябваше да извърши церемонията няколко години по-рано, ала старият Куков се страхуваше, че синът му нямаше да успее – имаше липсваща част от рода Кукови, а според легендите, ако някой от рода не присъства, то минаващият по пътеката до Ада щеше да се провали. Старият Куков се страхуваше от тази легендата, но не искаше синът му да губи повече време. Борис трябваше да открие истината на кръвта си и да мине по пътеката до Ада.
Премина около половин час, докато инатливият Борис отвори писмото, оставено от баща му. След като го прочете библиотекарят остана поразен. Писмото беше препоръка. Препоръка, за която той беше мечтал цял живот. Препоръка, която не беше очаквал никога от собствения си баща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар